В момента, в който вратата се затвори зад него, Мелани се обърна към мъжа си.
— Защо? Защо ще участваш в този поход срещу Куба?
— Мисля, че е съвсем ясно — отговори Роланд.
— Искаш да кажеш заради нашия брак ли? Не си давах сметка, че загубата на свободата те гложди толкова много.
— Нищо подобно — каза той лаконично.
— Защо тогава се опитваш да си възвърнеш свободата?
— Това са глупости. Истината е, че не мога вече да ти бъда полезен. Ако остана, хората отново ще си спомнят за това, което се случи. Ако замина, ще го забравят по-скоро. Докато изтече твоят едногодишен траур, някакъв друг скандал ще завладее вниманието им. Тогава ще можеш отново да заемеш предишното си място в обществото.
— Да, но като си помисля, че много малко домакини ще канят жена, която нито е овдовяла, нито е истински омъжена. От една страна, би било нередно да ме сложат на масата до неженен мъж, а от друга — много опасно да ме сложат до женен мъж.
— Не мога да ти помогна. Остава ти само да се надяваш, че ще ме убият в това военно начинание.
Мелани се изправи и попита, полуобърната към него:
— Достатъчно добре ли се чувстваш, за да заминеш?
— Какво? — Гласът му изразяваше учудване.
— Говоря за раната на ръката ти — отвърна тя, произнасяйки думите с мъка.
Мелани споменаваше за пръв път раната, макар че неведнъж някакъв импулс я бе карал да му помага при обличането и събличането на риза или жакет. Превръзката беше свалена и сега вместо нея имаше само пластир. Роланд сменяше превръзката на раната, която куршумът на дядо й му бе причинил, с помощта на Цицерон или сам. Гледката на раната сякаш го смущаваше или го засрамваше, но може би искаше само да й я спести, защото тя можеше да събуди у нея неприятни спомени. В намеренията на Мелани не влизаше да го измъчва физически. Затова често изпитваше страх, че може би му причинява болка, когато докосва горната част на ръката му или се сгушва нощем до нея. И да е било така, той никога не трепна и никога не възрази.
— Тя поначало не беше много сериозна и вече е почти заздравяла. Може би Джереми наистина е оставил у теб впечатлението, че кампанията ще започне всеки момент, но по всяка вероятност ще минат седмици, ако не и месеци, преди да потеглим.
— Какво ще правиш през това време?
— Ако ме приемат като офицер, ще ми възложат задължения, които ще трябва да изпълнявам, неща от рода на тези, които спомена Джереми — да обучавам новобранци, да организирам доставянето на запаси, да се грижа за правилното товарене на корабите. Няма да липсват задачи, с които да си запълвам времето.
— И ти ще вършиш всичко това отново? Останах с впечатлението, че ненавиждаш войната.
— Наистина ли? — попита той. — Не си спомням такова нещо.
Това беше толкова явна лъжа, че Мелани можеше да си направи само едно заключение: нежеланието му да остане при нея е по-голямо от отвращението към войнишкия живот. Тя пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Не ми се вярва баща ти да одобри това.
— Тук се лъжеш. Той никога не е имал нищо против, когато става дума за работи, които ме държат далеч от Котънууд.
Беше се обърнал с лице към огъня и сега протегна ръка към пламъците. Тя не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше глухо и безизразно. Мъж, който я облада в пияно състояние, направи я своя жена и я докара дотам да се радва на съвместните им нощи — макар че тя не му го показваше — и след всичко това можеше съвсем спокойно да й съобщи, че заминава. Мъж, който можеше да чуе, че го обявяват за незаконородено дете, без да му трепне окото и без да каже нещо по този повод, който можеше да гледа как баща му храчи кръв и да стои равнодушен до него. Трябваше да се радва, че заминава, и тя наистина се радваше, но все пак отсега чувстваше някаква вътрешна празнота.
Ноктите й се забиха в дланите.
— А аз какво да правя?
— Върни се в Гринлия — отвърна той — и изчакай, докато наследиш имуществото ми.
Глава седма
Имуществото на Роланд. Преди по-малко от месец тя щеше да се надсмее над тези думи, но сега, изглежда, се нуждаеше от всичко, което той щедро й предоставяше. Пет дни след завръщането им в Гринлия Мелани бе посетена от Джексън Търнбъл, адвоката на дядо й. Когато възрастният мъж си тръгна, тя се заразхожда нагоре-надолу из библиотеката и в голямото й раздразнение полите я удряха по глезените. Това бе невъзможно, просто невъзможно и все пак бе истина. Беше останала фактически без средства. Дядо й й бе завещал къщата, Гринлия, цялото обзавеждане, робите, които работеха там, личните си вещи и сумата от двеста седемдесети три долара. Освен това сред личните му документи се намираше и една полица за шест хиляди долара, които дължеше на губернатора Джон Куитман. Този дълг трябваше да бъде изплатен, макар Мелани да не знаеше как. Не можеше и да си помисли да продаде къщата и робите, но дори да го направеше, повечето роби бяха вече стари и цената им на пазара щеше да е нищожна.