— Това е невъзможно — обясни тя. — Ако изляза с вас на разходка, вие ще трябва да се дуелирате не с дядо ми, а с моя годеник.
— С вашия годеник?
— Дом… Доминик Клемънтс.
При споменаването на това име той занемя. Разбира се, че го познаваше. Не можеше да не го познава, защото Дом, дядо й и той бяха единствените останали живи от доброволците на Джонстън. Най-после той каза:
— Наистина все още не съм виждал Дом след завръщането си, но се съмнявам, че има нещо против да прекарам няколко минути във вашата компания — заради добрите стари времена.
В гласа му трептеше още нещо — може би нотка на ирония, — което тя не разбираше. Знаеше само, че няма какво да му възрази, и това никак не й се харесваше. Отговорът й бе спестен, когато от къщата се раздадоха гръмки гласове. Внезапно големите крила на входната врата се разтвориха.
— Мелани!
Този глас, който трепереше от безпокойство и гняв, й беше много добре познат. Нямаше смисъл да мълчи. Мелани пое дълбоко дъх.
— Тук съм, дядо — извика тя.
Полковник Изел Джонстън беше към края на шестдесетте, но бе запазил изправената си военна стойка. Гъстата коса над голямото чело и буйната брада бяха сребристосиви като очите му под щръкналите бели вежди. Лицето му беше изкривено в гримаса, когато излезе от къщата. В ръката си държеше елегантен бамбуков бастун. Неколцина от гостите, между които Хлое, брат й Дом и домакинът, губернаторът Куитман, го следваха по петите.
— Какво означава това? — Гласът на полковника трепереше от гняв. — Не ви ли стига, че опетнихте доброто ми име, мерзавец такъв? И внучката ми ли трябва да опозорите?
— Не, дядо, нещата съвсем не стоят така — опита се да обясни Мелани. — Не се нервирай. Не си заслужава.
— Мелани има право — каза губернаторът и излезе пред насъбралите се хора. — Не съм сигурен за какво всъщност се касае, полковник, но сега не е времето и мястото за обяснения.
Полковникът не обърна внимание нито на молбата на внучката си, нито на разумния съвет на губернатора. Събираше се все по-голяма тълпа.
— Какво ще кажете в своя защита, жалко псе такова? Доживях деня човек като вас, капитан Роланд Донован, да бъде поканен в порядъчна къща! Или ще ми дадете обяснение за сегашното и предишното си поведение, или ще опитате бастуна ми!
— Дядо! — извика Мелани и пристъпи, за да го хване за ръката и да го възпре, но той рязко я отблъсна.
В този момент на вратата се появи лакеят с един свещник. На трепкащата светлина мургавата кожа на Роланд Донован изглеждаше бледа. Той заговори предпазливо:
— Не ми е известно да съм ви оскърбил, когато и да било и с каквото и да било, сър.
— А, така ли? По дяволите с вашето безсрамие! Позволявам си да се съмнявам в това и искам удовлетворение от вас.
— Съжалявам, сър, но не мога да се дуелирам с човек, който е два пъти по-стар от мен.
Дори Мелани усети, че тонът на младия човек се бе променил забележимо. В него не се долавяше страх, нито вина, а само известно чувство за дълг.
— Или ще застанете срещу мен на полето на честта, или сега ще ви ударя като мръсно псе, защото вие сте тъкмо това!
Полковник Джонстън вдигна бастуна си и шибна Роланд Донован по лицето.
Докато сред тълпата се носеше възглас на ужас, от скулите на младия мъж рукна кръв. Роланд вдигна ръка към лицето си, после се взря в полепналата по пръстите му кръв. Когато заговори, гласът му беше спокоен:
— Моля присъстващите да свидетелстват, че тази разпра ми бе наложена против волята ми.
— Сигурен съм, че всички те с удоволствие ще сторят това заради мен — изсъска полковникът. — Изпратете ми вашите секунданти.
— О, дядо, недей! — прошепна Мелани, която много ясно усещаше как се тресе крехкото тяло на стария човек.
Роланд Донован огледа тълпата, която се беше събрала на входа, и погледът му се спря на Доминик. Той сякаш искаше да помоли своя някогашен боен другар да му направи тази услуга. Гледаше настойчиво и съсредоточено годеника на Мелани.
Дом пристъпваше от крак на крак и лицето му изглеждаше напрегнато, когато очите му се спряха върху пелерината, която все още обгръщаше раменете на Мелани. Видът му показваше, че не иска да отвърне на твърдия поглед на другия мъж.
Едно мускулче трепна на бузата на Роланд Донован. Той леко кимна по посока на полковник Джонстън.
— Секундантите ми ще ви се представят веднага, щом е възможно!
— И то още тази нощ! — изфуча полковникът. — Бих искал историята да е приключила преди закуска. Дом, знам, че мога да разчитам на твоята подкрепа, а също и на вашата, Джон.