— Как бих могъл да си почина, когато Донован е още жив и ще продължава да черни моето име, Мелани, а също и твоето.
— О, дядо — прошепна Мелани.
— Да… да, и твоето. Ти си последната Джонстън. Скоро, много скоро мен няма да ме има и ти ще останеш сама. Ще ти е нужен мъж, който да се грижи за теб, но как ще можеш да идеш при… при Дом? Как можеш да го помолиш да се ожени за теб, ако честта на твоето семейство е опетнена? Това не бива да остане така.
— Какво говориш, дядо? Не разбирам.
— Ти… ти можеш да очистиш името ни. Научил съм те да зареждаш пистолет, да стреляш. Беше… добра ученичка. Ти си млада. Няма да се провалиш като мен. Можеш да освободиш света от този човек, който съсипа моята чест. Ти можеш да убиеш Донован.
Мелани поклати глава.
— О, не. Не бих могла.
— Можеш! — настояваше дядо й и воднистите му очи гледаха яростно и умоляващо. Обърна ръката си и я хвана за китката. — Трябва да го убиеш… заради мен. Как ще намеря иначе покой?
— Дядо…
— Обещай ми! Обещай ми, че…
Кашлицата отново го задави и той се замята в леглото, мъчейки се да си поеме дъх.
— Обещай ми — изхриптя той със смъртнобледо лице. Сълзи бликнаха от очите му и се застичаха бавно по бръчките — резултат от възрастта и суровия живот.
Силният някога мъж сега изглеждаше страшно — толкова болен, отпаднал и обладан от една-единствена мисъл, която го лишаваше от достойнство и не му даваше покой. Тя знаеше, че той бере душа, а можеше да направи толкова малко, за да предотврати смъртта му или поне да я облекчи.
Той раздруса ръката й и се загледа с широко отворени, умоляващи очи в изящно очертаното й лице.
— Обещай ми, Мелани, обещай ми — прошепна той и гласът му беше само дрезгаво хриптене, което едва излизаше от гърлото му.
Човекът, който беше причинил болестта на дядо й, беше здрав и силен. Заслужаваше ли да доживее до спокойствието на старостта, което бе отнел на дядо й? Заслужаваше ли го?
— Обещавам ти, дядо — прошепна тя.
Лека въздишка се изтръгна от гърдите на стария човек и той падна върху възглавниците. Лежеше със затворени очи и дишаше така, сякаш бе водил отчаяна борба. От време на време кашлица разтърсваше тялото му и на устните му се появяваше пяна. Преди да мине и един час, толкова силен пристъп на кашлица го раздруса, че той се приповдигна в леглото и вкопчи пръсти в гърлото си. Удари се рязко с ръка по гърдите и падна възнак, след което остана да лежи неподвижно с широко отворени, изцъклени очи.
— Дядо! — извика Мелани и се наведе над него, но знаеше, че вече няма да получи отговор.
Глава втора
Мелани бавно се изправи. Сълзи се стичаха по лицето й, но тя изобщо не ги усещаше. Известно време гледа мъртвия си дядо, след това сковано посегна към звънеца до леглото. Дръпна извезаната лента и месинговата камбанка на верандата зад къщата издаде мелодичен звън.
Щяха да минат няколко минути, докато дойде Циперон. Мелани извади кутията от розово дърво, която Дом й беше върнал, кутията с пистолетите за дуел на полковника. С бързо движение грабна един от яркочервената кадифена възглавничка. Пистолетът, който дядо й беше използвал. Беше прибран в кутията, без да е почистен. Следи от изгорял барут личаха по гладката цев, а по дръжката от орехово дърво бе полепнала пръст. Тя го зареди. Когато на вратата се почука, отпусна ръка надолу, за да скрие пистолета в широките си поли.
— Влез — извика тя.
Слугата на дядо й се появи с бързи стъпки и с тревожен израз на посивялото си лице.
— За мен ли звъните, мис Мелани? Вече го очаквах.
— Аз… не знам… какво да правя сега — каза тя, заеквайки.
— Трябва да се съвземете. Починете си и оставете всичко друго на Цицерон.
— Да — отговори тя. — Ще се опитам. Мисля… мисля, че трябва да го облечеш в парадната му униформа. Ти как смяташ?
— Такова би било и неговото желание, мис Мелани. Въпреки всичко.
Невъзможно беше да се държи нещо в тайна от прислужниците. Те имаха своя собствена, безотказна осведомителна система.
— Да — съгласи се тя и избърса разсеяно сълзите, които капеха върху яката на роклята й. — Въпреки всичко.
В спалнята си Мелани потъна в мисли, вторачена в пистолета. Чудесно изработено оръжие, сигурно и смъртоносно. Докато го гледаше, и през ум не й мина да се откаже от обещанието, което даде на умиращия. През всички тези години, прекарани при полковника, тя бе възприела неговите представи за чест. Дадената дума я задължаваше и трябваше да я спази. След като решението беше взето, стори й се, че няма по-подходящ момент за това от сегашния, докато все още имаше кураж и в ума й бяха запечатани ужасните последни мигове от живота на дядо й. Изчакаше ли, грижите около погребението и 1 посещенията за изказване на съболезнования щяха да я погълнат и с течение на времето щеше да загуби решителността, която сега я подтикваше към действие.