Доналд Ричардс караше в северна посока по Палисейдс Паркуей към Беър Маунтийн. Той включи радиото и настрои на „Питайте доктор Сюзън“. Нямаше никакво намерение да изпуска предаването.
Когато стигна до мястото, към което се бе отправил, той остана в колата си, докато предаването приключи. После постоя няколко минути в пълна тишина, след което излезе от колата и отвори багажника. Извади отвътре тясна кутия и отиде към водата.
Планинският въздух беше студен и неподвижен. Езерната повърхност проблясваше на есенното слънце, но пак се виждаха тъмни отрязъци, които загатваха за дълбочина. Дърветата, ограждащи езерото, бяха започнали да променят цвета си и бяха много по-живописни в багрите си от жълто, оранжево и червено от онези, които беше виждал в града и околните предградия.
Дълго време остана седнал на земята при брега на езерото, обгърнал с ръце коленете си. В очите му блестяха сълзи, но той не им обръщаше внимание. Накрая отвори кутията и извади свежите, обсипани с роса рози, които лежаха вътре. Една по една ги хвърли във водата, докато всичките двайсет и четири се полюшваха на повърхността, събирани и разделяни от ласките на лекия ветрец.
— Сбогом, Катрин — изрече той с тържествен тон, после се обърна и тръгна обратно към колата.
Час по-късно се намираше на портала на Тъксидо Парк, луксозното планинско селце, което навремето беше лятното убежище на особено богатите и особено общителни нюйоркчани. Много от тях, също като Елизабет Ричардс — неговата майка, си живееха тук през цялата година. Охраната му махна за поздрав.
— Радвам се да ви видя, доктор Ричардс.
Намери майка си в ателието й. Шейсетгодишна, тя доста късно беше започнала да се занимава с рисуване, но за дванайсет години сериозна работа нейният природен талант се беше развил в гениална дарба. Тя седеше пред статива с гръб към него и всеки сантиметър от лекото й крехко тяло бе вглъбено в работата. До платното висеше ослепителна вечерна рокля.
— Мамо…
Той почувства как тя се усмихва още преди да се е обърнала с лице към него.
— Доналд, вече бях започнала да се отчайвам — каза тя.
За момент в съзнанието му проблесна спомен — една игра от детството. Той се връщаше от училище в апартамента им на последния етаж на Пето Авеню и предполагайки, че майка му е в кабинета си, се втурваше натам, като нарочно тропаше по дървения под отстрани на килима и викаше: „Мамо, мамо“. Искаше да чуе гласа й да му отвръща: „Нима това е Доналд Уолъс Ричардс, най-доброто момче в Манхатън?“.
Този ден тя стана и се приближи до него с протегнати ръце, но вместо прегръдка, прокара пръсти по раменете му и докосна с устни страната му.
— Не искам да те изцапам с боя — каза тя и отстъпи назад, без да откъсва поглед от лицето му. — Вече бях започнала да се тревожа, че няма да успееш.
— Знаеш, че щях да ти се обадя. — Осъзна, че тонът му прозвуча рязко, но майка му изглежда не забеляза това. Той нямаше намерение да й казва къде е прекарал последните няколко часа.
— И какво мислиш за последните ми мъки? — Тя го хвана под ръка и го отведе до платното. — Одобряваш ли?
Той позна обекта — съпругата на настоящия губернатор.
— Първата дама на Ню Йорк! Впечатлен съм. Името на Елизабет Уолъс Ричардс върху портрета ще стане новината на деня.
Майка му докосна ръкава на роклята, която висеше до платното.
— Това е роклята от бала й по случай встъпването в длъжност. Чудесна е, но, господи, направо ослепявам, докато рисувам тази сложна плетеница.
Все така под ръка двамата слязоха по широката стълба, прекосиха фоайето и се озоваха в трапезарията с изглед към вътрешния двор и градините.
— Наистина смятам, че едно време хората са знаели какво вършат, когато са затваряли тези места в Деня на труда6 — отбеляза Елизабет Ричардс. — Знаеш ли, че онази вечер прехвърчаше сняг, а е едва октомври?
— Има само едно разрешение — каза той сухо, докато й подаваше стола.
Тя сви рамене.
— Не се опитвай да бъдеш психиатър с мен. Естествено, апартаментът ми липсва… и града… понякога, но само тук мога да отхвърля толкова много работа. Надявам се, че си гладен.
— Всъщност не — отвърна той с колебание.
— По-добре вземи тези прибори. Както обикновено Кармен се постара за теб.
Всеки път, когато посещаваше Тъксидо Парк, икономката на майка му надминаваше себе си в усилията си да приготви някое от любимите му ястия. Днес беше нейният специалитет с чили и с много подправки. Докато майка му похапваше без особен ентусиазъм пилешка салата, Дон се хранеше с огромен апетит. Когато Кармен напълни отново водната му чаша, той усети, че тя го наблюдава, очаквайки реакция.