— Както кажете.
Те сложиха слушалките си, в които чуха отброяване на последните десет секунди. После Сюзън започна.
— С вас отново е доктор Сюзън Чандлър. Мой гост в днешното предаване е доктор Доналд Ричардс, криминолог, психиатър, автор на новоизлязлата книга „Изчезнали жени“. Преди паузата обсъждахме случая с уважавания борсов посредник Реджайна Клозън, която изчезна в Хонг Конг преди три години, през време на воаяж с луксозния лайнер „Габриел“. Нека сега да чуем кой се обажда.
Тя погледна към монитора.
— На телефона е Луиз от Форт Лий. Луиз, вече сте в ефир. Обажданията бяха тривиални:
Как е възможно такива умни жени да се оставят да бъдат подведени от един убиец?
Истина ли е, че дори години по-късно с помощта на ДНК може да бъде идентифициран скелет?
После остана време за последна реклама и още едно обаждане.
През паузата продуцентът се свърза със Сюзън от режисьорския пулт.
— Има още едно обаждане, което искам да включа. Предупреждавам те, че тя категорично отказва да се представи. В началото нямахме намерение да я пускаме в ефир, но тя твърди, че може би знае нещо за изчезването на Реджайна Клозън, така че си заслужава да й обърнем внимание. Каза да я наричаме Карен. Това не е истинското й име.
— Включете я — каза Сюзън.
Когато лампата, показваща, че е в ефир, светна, тя заговори в микрофона:
— Карен е последната ни слушателка за днес, потърсила връзка с нас, и моят продуцент ме уведоми, че може би точно тя има да ни каже нещо интересно. Здравейте, Карен.
Прозвуча дрезгав глас, толкова тих, че почти не се чуваше.
— Доктор Сюзън, преди две години предприех едно пътуване с кораб, което представляваше част от околосветско пътешествие. Чувствах се доста отвратително, защото бях в развод. Ревността на съпруга ми беше станала непоносима. На кораба имаше един мъж. Започна да ме ухажва настоятелно, но го правеше по много галантен и дискретен начин. По местата, където спирахме, той се уговаряше с мен да се срещнем някъде далеч от кораба и заедно да разгледаме поредното пристанище. После се разделяхме и се връщахме на кораба поотделно. Каза ми, че тази тайнственост била, защото по никакъв начин не желаел двамата да ставаме обект на клюки. Той беше много обаятелен и изключително внимателен — нещо, от което имах отчаяна нужда по онова време. Той предложи да остана в Атина. После двамата щяхме да летим за Алжир, а аз можех да се кача обратно на кораба в Танжер.
Сюзън вече предчувстваше онова усещане, което я обземаше в прокурорския кабинет, когато всеки момент й предстоеше да получи важни свидетелски показания. Тя осъзна, че Доналд Ричардс също се е привел напред, напрягайки се да чуе всяка дума.
— Направихте ли онова, което ви предлагаше онзи мъж? — попита тя.
— Бях готова, но съпругът ми точно тогава се обади и ме помоли да дам още един шанс на брака ни. Мъжът, с когото възнамерявах да се срещна, вече беше слязъл. Опитах се да се обадя и да го предупредя, че оставам на борда, но той не се беше регистрирал в хотела, където каза, че ще отседне. Повече не го видях. Но аз имам снимка с него на заден план, а той ми даде пръстен с гравиран от вътрешната страна надпис „Ти ми принадлежиш“, който аз не успях да върна.
Сюзън внимателно подбираше думите си.
— Карен, това, което ни казвате, може да се окаже изключително важно за разследването на случая Реджайна Клозън. Възможно ли е да се срещнем и вие да ми покажете снимката и пръстена?
— Аз… аз не мога да се замесвам. Съпругът ми ще се вбеси, ако разбере, че съм възнамерявала да променя плановете си и съм се срещала с някого.
„Има нещо, което премълчава — помисли си Сюзън. — Тя не се казва Карен и се опитва да преправи гласа си. А скоро ще затвори.“
— Карен, моля ви, елате в моя офис — каза бързо Сюзън. — Ето ви адреса.
Тя го изрече на един дъх и после добави с умолителен глас:
— Майката на Реджайна Клозън има нужда да разбере какво се е случило с дъщеря й. Гарантирам ви пълна анонимност.
— Ще дойда в три часа — отговори след кратка пауза Карен. Връзката прекъсна.
4
Каролин Уелс изключи радиото и се отправи нервно към прозореца. От другата страна на улицата Музеят на изкуствата беше обгърнат в тишината на понеделника — неговият почивен ден.
След като се обади по телефона на радиопредаването „Питайте доктор Сюзън“, тя не беше в състояние да се отърси от ужасното предчувствие за предстоящо бедствие.
„Само ако не бяхме карали Памела да ни гледа“ — помисли си тя, спомняйки си събитията от предишния петък, които толкова я бяха разстроили.
Каролин беше приготвила тържествена вечеря по случай четиридесетгодишнината си за своята предишна съквартирантка и приятелка Памела. Освен това беше поканила две други жени, с които преди време бяха живели заедно на Източна осемнайсета улица. Групата включваше Памела, сега преподавател в колеж; Лин, съдружник във фирма за връзки с обществеността; Вики, водеща програма в кабелна телевизия и самата тя, специалист по вътрешна архитектура.