— Не. Но това няма нищо общо.
— Мен също никой не ме обичаше — продължи той. — Не и преди да стана на дванайсет. Така че знам какво е. Нима очакваш да си променя мнението за теб заради това, че си оцеляла сред студенината?
— Няма да обсъждам това.
— Това вече няма да мине. Имам чувства към теб, Сибил. — Впи устни в нейните и после добави: — Може би и аз още не знам какво да правя с тях. Но ги има. Ти видя белезите ми. Те просто са там. Сега и аз видях твоите.
Отново я караше да се чувства слаба. Може да постави глава на рамото му, да усети как ръцете му я прегръщат. Трябва само да му каже. А не може.
— Няма нужда да ме съжаляваш.
— О, скъпа! — Този път съвсем нежно докосна устни до нейните. — Напротив, има. И се възхищавам от това, което си станала въпреки отношението на родителите ти.
— Пих прекалено много — бързо отвърна тя. — Описах ги като че ли са съвсем студени и безчувствени.
— Някой от тях казвал ли ти е, че те обича?
Сибил отвори уста, после въздъхна.
— Просто в нашето семейство тези неща не се показваха. Не всички семейства са като твоето. Не всички семейства изразяват чувствата, вълненията и… — Млъкна, защото усети отбранителния си тон. „За какво — каза си уморено. — За кого?“ — Не, никога не са ми го казвали. Нито на Глория, доколкото знам. И всеки приличен терапевт би заключил, че и двете им деца са реагирали на ограничаващата, прекалено строга и взискателна атмосфера, избирайки различна крайности. Глория избра непокорството, за да й обръщат внимание. Аз се съобразявах, за да получа одобрение. Тя смяташе, че сексът е равносилен на обич и власт, и си измисляше, че е желана и насилвана от мъже с влияние, включително законния и биологичния й баща. Аз избягвах сексуална близост, защото се боях от провал, и избрах наука, която ми дава възможност да наблюдавам поведението на хората, без да се ангажирам емоционално. Това достатъчно ясно ли е?
— Ключовата дума според мен е „избирам“. Тя е избрала да наранява, ти си избрала да не позволяваш да бъдеш наранявана.
— Съвсем точно.
— Но не си успяла да се придържаш към това. Рискувала си да бъдеш наранена със Сет. А сега рискуваш същото и с мен. — Леко докосна бузата й. — Аз не искам да те нараня, Сибил.
Най-вероятно вече е твърде късно да го предотврати, помисли си тя, но отстъпи и положи глава на рамото му.
— Нека просто видим какво ще стане по-нататък — изрече.
Двадесета глава
„Страхът е нормално човешко чувство. А да бъдеш човек е толкова сложно и трудно за анализиране, колкото и любовта, омразата, алчността, страстта. Чувствата, както и техните причини и следствия, не са точно обект на моите научни изследвания. Поведението едновременно се заучава и е инстинктивно и много често не съдържа никаква емоционална обусловеност. То е много по-просто, макар и не по-малко съществено от емоциите.
Страхувам се.
Аз съм зряла жена, образована, интелигентна, разумна и способна. И въпреки това се страхувам да вдигна телефона и да се обадя на своята майка.
Преди няколко дни нямаше да го определя като страх, а като нежелание, може би въздържане. Преди няколко дни щях да споря, и то убедително, че ако говоря с нея за Сет, само ще обърка нещата и няма да има положителни резултати. Следователно разговорът ни ще е безполезен.
Преди няколко дни бих могла да доказвам, че чувствата ми към Сет произтичат от разбирането ми за морален и семеен дълг.
Преди няколко дни успявах и отказвах да призная, че завиждам на семейство Куин за взаимоотношенията помежду им. Бих отбелязала, че начинът им на държание и необичайните им отношения са интересни, но никога не бих признала, че страстно желая да мога някак си да се вмъкна в този модел и да стана част от него.
Естествено, аз не мога.
Преди няколко дни се опитах да отрека дълбочината и значението на чувствата ми към Филип. Любовта, казвах си, не идва толкова бързо, нито така неудържимо. Това е привличане, желание, дори страст, но не е любов. По-лесно е да отречеш, отколкото да си признаеш. Страхувам се от любовта, от това, което тя налага, което иска, което взема. А още повече, много повече, се страхувам, че любовта ми няма да бъде споделена.
И все пак мога да го приема. Разбирам отлично ограниченията на връзката ми с Филип. И двамата сме зрели хора, изградили свои собствени модели и направили своя избор. Той има свои интереси и живот, аз — мои. Мога да съм благодарна, че пътищата ни се пресякоха. Научих много за краткото време, през което го познавам. Голяма част от наученото беше за мен самата.
Не вярвам, че ще съм същата като преди.