— Сибил, защо майка ти сега се съгласи да изпрати декларацията? — попита Филип.
— Убедих я, че така е най-добре за всички засегнати.
— Не. — Повдигна брадичката й. — Има още нещо. Знам, че има.
— Обещах й, че нейното име и всички подробности ще се запазят във възможно най-ограничен кръг. — Помръдна неспокойно и въздъхна. — И я заплаших, че ще напиша книга за цялата история, ако не го направи.
— Изнудила си я — възкликна той смаян и възхитен.
— Дадох й право на избор.
— Не ти е било лесно.
— Беше необходимо.
Нежно обгърна лицето й с длани.
— Било е трудно, и смело, и страхотно.
— Съвсем логично — започна тя, после затвори очи. — Да, наистина трудно. Двамата с баща ми са много ядосани. Може никога да не ми простят. Способни са на такова нещо.
— Те не те заслужават.
— Важното е, че Сет ви заслужава, така че… — Не успя да довърши, тъй като той притисна устни в нейните.
— Добре, отдръпни се. — Кам го избута и хвана Сибил за раменете. — Направила си нещо много хубаво — каза и я целуна с решителност, която я накара да примигне.
— О! — беше всичко, което успя да изрече.
— Твой ред е — заяви Кам и я побутна лекичко към Етан.
— Родителите ми щяха да се гордеят с теб. — Целуна я на свой ред и когато очите й се насълзиха, я потупа по раменете.
— О не! Не й позволявай да прави това. — Кам веднага я хвана за ръката и я изтегли обратно при Филип. — Никакви сълзи тук. В работилницата не е разрешено да се плаче.
— Кам става нервен, когато някоя жена започне да плаче.
— Аз не плача.
— Винаги така разправят — промърмори Кам. — Вън. Всеки, който плаче, да го прави навън. Ново разпореждане!
Филип се подсмихна и поведе Сибил към вратата.
— Хайде, и без това исках да те видя насаме за минута.
— Не плача. Просто не очаквах братята ти да… не съм свикнала да бъда… — Замълча, докато се овладее. — Много е приятно да ти показват, че те оценяват и харесват.
— Аз те ценя. — Придърпа я по-близо до себе си. — И те харесвам.
— И това е много приятно. Вече разговарях с адвоката ви и с Анна. Не исках да изпращам документите по факса от хотела, тъй като обещах, че съдържанието им няма да се огласява. Но и двамата бяха единодушни, че последният документ е най-важен. Анна смята, че молбата ви за настойничество ще бъде разгледана следващата седмица.
— Толкова скоро?
— Вече няма никакви пречки. Ти и братята ти сте законни синове на професор Куин. Сет е негов внук. Майка му е дала писмено съгласие за прехвърляне на родителските права. Отказът от него може да забави решението, но никой не вярва, че ще може да го промени. Сет е на единайсет и неговото желание също ще бъде взето под внимание. Анна ще настоява за заседание в началото на следващата седмица.
— Изглежда странно как всичко изведнъж се урежда. Едновременно.
— Да. — Сибил вдигна поглед към ято гъски, които излетяха над главите им. „Сезоните се сменят“, помисли си. — Мислех да отида до училището. Иска ми се да говоря със Сет. Да му кажа част от това лично.
— Мисля, че идеята е добра. Избрала си подходящ момент.
— Бива ме по разписанията.
— Какво ще кажеш тогава да включиш в програмата за днес вечеря със семейство Куин — да го отпразнуваме.
— Да, добре. Ще се върна заедно с него.
— Страхотно. Почакай за минутка. — Той влезе вътре и след малко се върна заедно с кипящия от енергия Фулиш, завързан на червена каишка. — На него също ще му дойде добре една разходка.
— О, ама, аз…
— Знае пътя. Всичко, което трябва да правиш, е да държиш този край. — Развеселен, пъхна каишката в ръката й и видя как очите й се разшириха, когато Фулиш се втурна напред. — Кажи му да спре — извика след тях, докато Сибил подтичваше след кучето. — Няма да се подчини, но поне ще изглежда, че знаеш какво правиш.
— Изобщо не е смешно — измърмори, докато подтичваше след Фулиш. — Намали. Спри! Господи!
Той не само намали, но и напълно спря, за да зарови нос в някакъв жив плет и тя се уплаши да не прескочи през него и да я повлече със себе си. Но кучето само вдигна крак.
Според изчисленията й операцията с вдигането на крака се повтори общо осем пъти, преди да завият към училището и да видят автобусите.
— Що за пикочен мехур имаш? — поинтересува се Сибил и се заоглежда за Сет, докато се бореше да не изпусне каишката и да попречи на Фулиш да се хвърли към тълпите деца, които прииждаха откъм сградата. — Не, седни. Стой мирен! Може да ухапеш някого. — Кучето я изгледа, все едно че искаше да й каже: „Дръж се сериозно, моля те“, но все пак седна и започна ритмично да потупва с опашка. — След минутка ще се появи — отново проговори тя, после изпищя, тъй като Фулиш скочи и хукна напред. Забеляза Сет и се устреми към него. — Не, не, не, не — безполезно повтаряше задъхано след него тя и точно тогава момчето ги видя. То радостно изкрещя и се втурна към кучето, все едно са били разделени години наред.