— Не искам проклетото дете. Искам само малко пари.
— Разкарай се. Още трийсет секунди и изобщо няма да си правя труда да удържам кучето и тримата Куин. Искали ти се да се разправяш с всички ни?
— Глория, идваш ли или не? — Приятелят й изхвърли цигарата си през прозореца. — Нямам време да се мотая цял ден в този загубен град.
— Да, идвам. — Тя отметна глава. — Задръжте си го. И без това само ми пречеше. Ще направя големия удар в Ел Ей. Не ми трябва нищо от вас.
— Чудесно — тихо подхвърли Сибил, докато тя се качваше в колата, — защото от мен повече никога нищо няма да измъкнеш.
— Ти я повали. — Сет вече не трепереше. След като спортната кола се отдалечи със свистене, погледът, който отправи към Сибил, беше изпълнен с благодарност и с благоговение. — Повали я!
— Май да. Добре ли си?
— Тя всъщност изобщо не ме и погледна. Фулиш щеше да я ухапе.
— Чудесно куче. — Когато този път подскочи към нея, младата жена притисна лице в топлия му врат. — Славно куче!
— Но ти я повали на земята. Пльосна се право по задник — възкликна племенникът й, а Филип и братята му се приближиха.
— И аз така видях. — Филип постави ръка на бузата й. — Добър удар, шампионке. Как се чувстваш?
— Чувствам се… добре — изведнъж осъзна тя. Не беше напрегната, не трепереше, нито й се гадеше. — Чувствам се много добре. — После примигна объркано, когато Сет я прегърна.
— Страхотна си. Никога повече няма да се върне. Изплаши я до смърт.
Смехът й я изненада. Наведе се и зарови лице в косата на момчето.
— Сега всичко е както трябва.
— Хайде да се прибираме у дома — прегърна я Филип. — Хайде всички да се прибираме.
— Ще разказва тази история дни наред — отбеляза Филип. — Дори седмици.
— Вече започва да я разкрасява. — Удивително спокойна, Сибил вървеше до него покрай водата, докато смелият Фулиш лудуваше в двора зад тях със Саймън. — Както я разказва сега, излиза, че съм направила Глория на кайма, а Фулиш е излочил кръвта й.
— Не изглеждаш недоволна от това.
— Никога преди не съм поваляла някого на земята. Никога не съм защитавала позициите си по този начин. Иска ми се да кажа, че го направих само заради Сет, но мисля, че донякъде беше и заради мен самата. Няма да се върне повече, Филип. Загуби. Тя е изгубена.
— Не вярвам Сет да се страхува повече от нея.
— Той е у дома си. Мястото е много хубаво. — Обърна се, за да погледне спретнатата къща, дърветата, последните проблясъци на слънцето във водата. — Ще ми липсва, когато се върна в Ню Йорк.
— Ню Йорк? Още няма да си заминаваш.
— Всъщност възнамерявам да си замина веднага след заседанието на съда следващата седмица. — Вече го беше решила. Трябва да продължи своя живот. Оставането й по-дълго само щеше да обърка още повече чувствата й.
— Почакай! Защо?
— Имам си работа.
— Но ти работиш и тук. — Той се запита коя ли е причината да я обземе тази паника.
— Трябва да се видя с издателя си, а вече отложих една среща. Ще си замина. Не мога вечно да живея на хотел, а и Сет вече е устроен.
— Той има нужда от теб. Той…
— Ще го посещавам. И се надявам, че ще му разрешавате да ми идва на гости. — Всичко беше премислила и сега се обърна, за да му се усмихне. — Обещах да го заведа на мач на Янките следващата пролет.
Все едно, че вече е приключено, осъзна той, борейки се с паниката. Все едно, че вече е заминала.
— Значи си говорила с него по въпроса.
— Да, реших, че би трябвало да знае.
— И ми го съобщаваш просто така? — ядоса се той. — Хубаво беше, приятел, до скоро?
— Струва ми се, че нещо не разбирам.
— Нищо. Няма нищо за разбиране. — Отдалечи се от нея. Нали и той иска да се върне към предишния си живот? Това беше шансът му. Край на усложненията. Трябва само да й пожелае всичко хубаво и да й помаха за сбогом.
— Точно това искам. Точно това съм искал винаги.
— Моля?
— Нищо повече не ми трябва. И на двамата нищо повече не ни трябва. — Извъртя се рязко към нея с блеснали от гняв очи. — Нали?
— Не съм съвсем сигурна какво искаш да кажеш.
— Ти се връщаш към своя живот, аз — към моя. Просто следвахме течението и ето ни тук. Време е да излизаме от водата.
Не, наистина не го разбираше.
— Добре.
— Хубаво тогава. — Убеждавайки се, че това го устройва, Филип се успокои. Дори се почувства доволен и тръгна обратно към нея. — Не — чу се да казва и устата му пресъхна.
— Не?
— Минутка, само за минутка. — Отдръпна се отново, този път стигна до водата. Застана там като човек, който възнамерява да се хвърли право с главата напред. — Какво му има на Балтимор?