Поне приключи, каза си. Или поне първият етап беше приключен. Беше по-трудно, отколкото си представяше — да разкрие пред един напълно непознат човек, служебно лице или не, тайните и недостатъците на семейството си. И своите.
Сега трябваше да се справи със студения дъжд, натовареното движение на Балтимор и лошите си шофьорски умения. Понеже й се искаше да отложи шофирането, колкото е възможно по-дълго, остави колата на закрития паркинг и тръгна пеш под дъжда.
Забеляза, че в града вече се чувстваше есента. Листата на дърветата бяха започнали да пожълтяват и по краищата им се забелязваха червеникави и златисти ръбчета. Беше студено, а вятърът се засилваше колкото повече се приближаваше към пристанището.
Би предпочела някой сух ден, такъв, в който би могла да се разходи, да разгледа, да се наслади на красиво реставрираните стари сгради, на крайбрежието, на закотвените в него исторически кораби. Но дори студът и проливният дъжд не отнемаха очарованието му.
Водите бяха тъмносиви и бурни и на хоризонта се сливаха с мрачното небе. Не се виждаха туристи и всички, с които се разминаваше, се движеха забързано.
Чувстваше се самотна и незначителна, застанала под дъжда, загледана към водата, докато се питаше какво да предприеме.
Извърна се с въздишка и огледа магазините. В петък е поканена на рожден ден, напомни си. Време е да купи подарък на своя племенник.
Отне й повече от час да избира принадлежности за рисуване. Вниманието й беше така погълнато, че не забеляза алчно светналите очи на продавачката, когато започна да струпва избраните неща. Изминали бяха повече от шест години, откакто не беше купувала подарък на Сет.
Трябваше да е точно най-подходящият молив, съвършеният комплект пастели. Огледа четките за водни бои така, сякаш погрешният им избор би довел до края на света. Двайсет минути преценяваше рисувателната хартия, а после дълго се чуди коя кутия да избере.
В крайна сметка реши да се спре на нещо по-просто. Едно малко момче сигурно ще се чувства по-добре с обикновена орехова кутия. Ако я пази, може да я ползва с години.
И може би, след като изминат достатъчно години, ще бъде в състояние, когато я погледне, да си помисли с обич за леля си.
— Племенникът ви ще бъде очарован — заяви й продавачката, докато маркираше покупките. — Всичко е много качествено.
— Много е талантлив. — Сибил започна да хапе нокътя на палеца си — навик, с който беше скъсала преди години. — Нали ще опаковате всичко внимателно и ще го поставите в кутия?
— Разбира се. Джанис! Ще дойдеш ли да ми помогнеш? Наблизо ли живеете? — обърна се към клиентката.
— Не, не, не живея. Един… приятел ми препоръча магазина ви.
— Много се радваме. Джанис, трябва да загънем и опаковаме в кутия тези неща.
— Опаковате ли за подарък?
— О, съжалявам, не. Но в търговския център има такъв щанд. Предлагат прекрасен избор от опаковки за подаръци, панделки и картички.
„О, Господи! — въздъхна Сибил. — Каква хартия избира човек за единайсетгодишно момче? Панделка? Искат ли момчетата панделки и ленти?“
— Всичко прави петстотин, осемдесет и три долара и шейсет и девет цента — обяви сияеща продавачката. — Как искате да платите?
— Пет… — Сибил се усети. Очевидно си е загубила ума. Почти шестстотин долара за един детски рожден ден? О да, определено е откачила. — Приемате ли кредитни карти? — попита със слаб глас.
— Естествено. — Все така сияеща, жената протегна ръка за златната кредитна карта.
— Бихте ли могли да ми кажете… — въздъхна, докато изваждаше бележника си и прелистваше на буквата „К“ — как да стигна до този адрес.
— Разбира се, всъщност е точно на следващата пресечка.
Ако Филип живееше на няколко пресечки, може би щеше да устои на изкушението.
Това е грешка, предупреди се тя, докато отново излизаше на дъжда, борейки се с две огромни пазарски торби и чадъра. Не би могла да му се появи просто така.
Може дори да не си е вкъщи. Часът е седем. Сигурно е излязъл да вечеря. По-добре ще бъде да се върне при колата и да поеме назад към Шор. Ако не дъждът, поне движението вече беше понамаляло.
Щом ще го посещава, поне би трябвало първо да се обади. Но, по дяволите, мобифонът беше в дамската й чанта, а има само две ръце. Тъмно е и вали, а и вероятно изобщо няма да намери сградата. Ако не успее до пет минути, ще се върне в гаража.
Откри високата елегантна сграда след три минути и въпреки нервността си пристъпи с облекчение в топлото, сухо фоайе.