Пристигна в работилницата почти четиридесет и пет минути след Кам и очакваше да си изпати за това. Брат му вече рендосваше следващата партида дъски. Брус Спрингстийн крещеше от радиото за славните си дни. Филип намали звука. Кам моментално вдигна глава.
— Ако не е силно, не мога да го чувам заради машината.
— Никой от нас няма да може да чува, ако продължаваш с часове да ни надуваш ушите всеки ден.
— Какво? Каза ли нещо?
— Ха, ха.
— Значи сме весели, така ли? — Присегна се и изключи машината. — Е, как е Сибил?
— Не започвай.
Кам наклони глава, а Сет премести поглед от единия към другия в очакване на зрелището, което битките в семейство Куин винаги представляваха.
— Зададох най-обикновен въпрос.
— Ще оцелее. — Брат му грабна колан за инструменти. — Знам, че предпочиташ да я видиш да избяга безславно от града, но ще трябва да се задоволиш с факта, че тази сутрин я обидих жестоко.
— И защо, по дяволите, направи такова нещо?
— Защото ми писна от нея — изкрещя Филип. — Защото ми писна от всичко. Особено от теб.
— Добре, ако си търсиш с кого да се сбиеш, аз съм насреща. Но ти зададох само един най-обикновен въпрос. — Кам издърпа дъската и я хвърли към купчината. — Вчера й дойде прекалено много. Защо, по дяволите, ще я обиждаш тази сутрин?
— Защитаваш ли я? — Филип пристъпи напред, докато двамата се озоваха лице в лице. Дрезгавият вой на Спрингстийн нямаше никакъв шанс срещу яростните му викове. — Защитаваш я след всички глупости, които ми наговори за нея?
— Все пак имам очи, нали? Видях лицето й снощи. За какъв ме взимаш, по дяволите? Всеки, който посегне на жена, когато е толкова съсипана, заслужава да му извият врата.
— Ах, ти кучи… — Юмрукът му се сви и дори замахна, но се спря.
Отпусна юмрук, после се обърна, за да се овладее. Видя, че Сет го наблюдава, и изсумтя.
— Не започвай и ти.
— И думичка не съм казал.
— Виж, погрижих се за нея, ясно? — Прокара ръка през косата си и отправи обяснението и към двамата. — Оставих я да се наплаче, държах й ръката. Накарах я да вземе гореща вана, завих я в леглото. Останах с нея. Сигурно от цялата работа ми се събира един час сън и затова сега съм малко раздразнителен.
— Защо тогава си й крещял? — поинтересува се Сет.
— Добре. — Пое си дъх, за да се успокои, и притисна пръсти към уморените си очи. — Тази сутрин ми каза, че Глория и се е обадила вчера. Може би прекалих, но, по дяволите, трябваше да ни каже.
— Какво е искала? — Устните на момчето бяха побелели. Кам инстинктивно се приближи и сложи ръка на рамото му.
— Не й позволявай да те стряска като някой призрак, хлапе. Това вече е минало. За какво става въпрос? — обърна се към Филип.
— Не разбрах точно. Бях твърде зает да крещя на Сибил, че не ми е казала по-рано. Искала пари. — Филип погледна към Сет и продължи: — Сибил казала на Глория, че никой няма да й даде пари. Осведомила я, че е ходила при адвоката и се е погрижила да останеш, където си.
— Леля ти не се дава лесно — заяви шеговито Кам и леко стисна рамото на Сет. — Упорита е.
— А-ха. — Той се изпъчи. — Няма грешка.
— Ей този там, брат ти — продължи младият мъж и кимна към Филип. — Той е задник, но другите имаме достатъчно разум, за да разберем, че Сибил не е спомена ла за обаждането вчера, защото ти имаше празник. Не е искала да ни тревожи. Човек не става на единайсет всеки ден.
— Значи аз я оплесках — промърмори на себе си Филип, грабна една дъска и се приготви да излее неприятните си чувства върху пироните и дървото, — аз ще се оправям.
Сибил също трябваше да оправи някои неща. Отне й по-голямата част от деня, за да събере смелост и да направи плана си. Спря на алеята пред къщата на семейство Куин малко след четири и остана доволна, че не видя джипа на Филип.
Предполагаше, че ще се задържи в работилницата поне още час. Сет сигурно ще е с него. Тъй като беше събота вечер, най-вероятно щяха да се отбият да напазаруват на път за вкъщи.
Това беше обичайната им практика, а Сибил познаваше модела им на поведение, макар и да не беше способна да установи пълна връзка с хората, за чието поведение ставаше въпрос.
„От десет крачки разстояние“ — спомни си думите му и отново изпита силна болка.
Ядосана на себе си, тя побърза да излезе от колата. Ще свърши това, за което е дошла. Едва ли ще й отнеме повече от петнайсет минути да поднесе извинението си на Анна и извинението да бъде прието — поне външно. Ще й обясни подробно за обаждането на Глория, за да може да бъде документирано.
После ще се върне в хотела и ще се заеме с работата си.