Айзък Азимов
Нежните хищници
От петнайсет години насам Хурианците се бяха установили на обратната страна на Луната.
Това бе нещо безпрецедентно, нечувано. Нито един Хурианец не е и сънувал, че ще остане там толкова дълго време. Групите за обеззаразяване бяха готови, очакваха от петнайсет години, готови да се спуснат незабавно през радиоактивните облаци и да спасят каквото можеше да бъде спасено от останките на оцелелите… Разбира се, срещу добро заплащане.
Но планетата през това време се завъртя петнайсет пъти около своето Слънце. Докато сателитът при всяко завъртане правеше около тринайсет обиколки около планетата. А ядрената война все не избухваше.
Атомните бомби бяха взривявани от огромните примати, надарени с разум, в различни точки на повърхността на планетата. Тогава стратосферата на планетата изведнъж се нажежаваше учудващо от радиоактивните отпадъци. Но война все не избухваше.
Деви-ен се надяваше горещо да бъде сменен. Той се явяваше четвъртият помощник-командир на тази колонизаторска експедиция (ако тя все още можеше да се нарича така след петнайсетгодишно отлагане на задачата) и бе доста доволен, че трябва да има и пети помощник. Сега, когато родният свят им изпращаше и архиадминистратор, за да проучва лично ситуацията, възможно бе съвсем скоро да го сменят. Чудесно!
Облечен в космическия си костюм, той стоеше на повърхността на Луната и си мислеше за дома, за Хуриа. Дългите му тънки ръце потръпваха неспокойно от тези мисли, сякаш боледуваха (инстинкт, натрупан от милиони години) по древните гори. Деви-ен бе останал само три стъпки висок. Онова, което се виждаше от него през прозрачната предна част на скафандъра му, бе черното набръчкано лице с месест, постоянно потръпващ нос. И на този фон се открояваше чисто бялата му малка заострена брадичка. А на гърба, точно по средата на костюма му, се открояваше подутина, в която на воля се ширеше късата му и здрава хурианска опашка.
Деви-ен намираше вида си за съвсем естествен, разбира се, но добре осъзнаваше разликата между Хурианците и останалите разумни същества в Галактиката. Единствено Хурианците бяха толкова дребни, единствено те имаха опашки, единствено те бяха вегетарианци… единствено те избегнаха неизбежната за другите атомна война, която разруши всички други известни интелигентни биологични видове.
Стоеше сред оградената равнина, която се простираше на толкова много мили, че нейните изпъкнали и сводести краища (които на Хуриа биха се наричали кратер, ако бяха по-малки) не се виждаха отвъд хоризонта. В южния край на равнината, където винаги имаше някаква защита от преките слънчеви лъчи, бе издигнат град. Първоначално той приличаше на временен лагер, но с годините тук се заселиха жени, народиха се деца. И сега вече имаше училища и хидропонни съоръжения, големи резервоари за вода и всичко, каквото бе необходимо на един град в свят без въздух.
Каква нелепост! Всичко това заради една планета, която имаше ядрено оръжие, но не започна ядрена война.
Архиадминистраторът, който щеше да пристигне скоро, без съмнение щеше да зададе почти веднага същия въпрос, който Деви-ен си задаваше до изнемога.
Защо не избухна атомна война?
Деви-ен наблюдаваше тромавите Маувяни, които изравняваха повърхността за кацането, полагаха керамична основа, за да поглъща хиператомните тласъци с минимум неудобства за пътниците в кораба.
Дори и в космическите си костюми Маувяните сякаш излъчваха сила, но тя бе единствено силата на мускулите. Зад тях се виждаше една малка фигура на Хурианец, който им даваше нареждания, а хрисимите гиганти им се подчиняваха. Естествено бе да е така.
Маувянската раса измежду всичките гигантски примати, надарени с разум, плащаха таксите си по най-необичайния начин — разменната монета бяха самите те, а не материалните блага. Учудващо полезен данък, много по-добър от стоманата, от алуминия или от фините упойващи вещества.
Предавателят на Деви-ен предупреди, че има съобщение за него:
— Корабът вече се вижда, сър. Ще се приземи след около един час.
— Много добре — отговори Деви-ен. — Пригответе колата ми, за да ме откарате при кораба, колкото е възможно по-бързо след приземяването му.
Той не чувстваше, че в това няма нищо добро.
Архиадминистраторът пристигна, обкръжен от личната си свита, петима Маувяни. Всички те влезнаха в града вкупом — от двете му страни вървеше по един придружител, а тримата останали ги следваха. Петимата му помогнаха да съблече космическия си костюм, а после свалиха и своите костюми.
Слабо окосмените им тела, едрите им закръглени лица, носовете им с широки ноздри и плоските им скули бяха неприятни, но не всяваха страх. Макар да бяха два пъти по-високи от Хурианците и двойно по-масивни, в очите им зееше пустота, имаше някакво покорство, послушание в начина, по който заставаха, в дебелите им, леко приведени мускулести вратове, в масивните им ръце, които висяха като безжизнени.