Архиадминистраторът ги освободи и те се отдалечиха заедно. Той не се нуждаеше от тяхната защита, разбира се, но високият му пост изискваше да бъде съпровождан от петима Маувяни, това бе всичко.
По време на почти безкрайната церемония за „добре дошъл“ и докато се хранеха, не продумаха и една дума по работа. Когато почти наближи времето за сън, архиадминистраторът погали брадичката си и каза:
— Колко още трябва да чакаме тази планета, капитане?
Той бе видимо остарял. Космите по горните му крайници се бяха прошарили, а кичурите около лактите му бяха почти бели, както брадата му.
— Не мога да кажа, Ваше Височество — отговори Деви-ен покорно. — Те не следват предначертания път.
— Очевидно. Въпросът е защо не го следват. За Съвета е ясно, че вашите доклади обещават повече, отколкото дават. Вие говорите за някакви теории, но не разяснявате подробно за тях. На Хуриа вече се уморихме от всичко това. Ако ви е известно нещо, за което не сте ни докладвали, сега е време да го кажете.
— Трудно е да се докаже, Ваше Височество. Ние нямаме опит в шпионирането на хора в рамките на такъв продължителен период. Доскоро ние дори не наблюдавахме нещата, на които би трябвало да обръщаме внимание. Всяка година очакваме, че следващата година ще избухне ядрената война. Едва при моето ръководство започнахме да изучаваме хората по-внимателно. Все пак имаме известна полза от дългото чакане, изучихме някои от техните основни езици.
— Наистина ли? Без да се приземяваме на планетата им?
— Ние записахме редица техни радиосъобщения с помощта на онези наши ракети, които проникват в планетарната атмосфера с изследователска цел — обясни Деви-ен. — Особено в по-ранните години. Настроих нашите компютри за работа съгласно техните езици и през последната година започнах да разбирам смисъла им.
Архиадминистраторът го наблюдаваше внимателно. Маниерите му бяха такива, че всяко откровено възклицание или учудване биха били прекалено разточителни:
— И научихте ли нещо интересно?
— Възможно е, Ваше Височество, но онова, което разбрах, е толкова странно, а последните събития са толкова нестабилни, че не посмях официално да спомена нищо в доклада си.
Архиадминистраторът разбра и каза сковано:
— Имате ли нещо против да обясните наблюденията си неофициално… само за мене?
— Бих се радвал — отзова се веднага Деви-ен. — Жителите на тази планета са, разбира се, по природа големи примати. Те се конкурират.
Събеседникът му въздъхна облекчено и облиза бързо носа си:
— Имам странното усещане — прошепна той, — че те може и да не са конкурентоспособни и че това… Но продължавайте, продължавайте.
— Те наистина се конкурират — увери го Деви-ен. — Много повече, отколкото можем да очакваме.
— Тогава защо нещата не вървят по реда си?
— Досега всичко върви както трябва, Ваше Височество. След обичайния дълъг инкубационен период те започнаха да се механизират. След което обичайните убийства сред големите примати се превърнаха в истинска разрушителна война. В резултат на последната широкомащабна война ядрените оръжия бяха усъвършенствани, но бойните действия приключиха ненадейно.
— И после? — кимна разбиращо архиадминистраторът.
— Много скоро след тази широкомащабна война трябваше да започне ядрена война и по време на тази война щяха да се развият бързо опустошителните ядрени оръжия, щяха да бъдат използвани по подобаващ за едрите примати начин, а населението за кратко време щеше да намалее до жалки гладуващи групички в един разрушен свят.
— Несъмнено, но нищо такова не се случи. Защо?
— Има една причина. Според мен тези хора след началото на механизацията са се развили до необичайно висока степен — обясни Деви-ен.
— И така да е — възрази другият. — Какво значение има това? Така би трябвало да стигнат до ядрените оръжия още по-бързо.
— Вярно е. Но след последната световна война те продължават да създават невероятни количества ядрени оръжия. Тревожен е този факт. Смъртоносният потенциал се увеличи още преди да има някакви шансове за началото на атомна война. Сега той е достигнал до такива количества, че дори големите примитивни интелигентни същества не смеят да рискуват.
— Но това е невъзможно — отвори широко малките си черни очички архиадминистраторът. — Не ме интересува колко са напреднали в техническо отношение тези същества. Военната наука напредва устремно само по време на война.