— Вероятно в случая с тях тази истина не е валидна. Но дори и да беше, изглежда, че те и сега воюват. Не водят истинска война, но все пак е война.
— Не е истинска война, но все пак е война — повтори архиадминистраторът озадачен. — Какво означава това?
— Не съм много сигурен — Деви-ен размърда неспокойно носа си. — Тук моите старания да направя логичен извод от събрания материал съвсем не са задоволителни. На тази планета има нещо, което се нарича Студена война. Каквато и да е в своята същност, тя ги тласка бясно напред различни изследвания, но тя не включва пълно ядрено разрушение.
— Невъзможно е! — каза архиадминистраторът.
— Планетата я има — продължи Деви-ен. — И ние сме тук. Чакаме от петнайсет години.
Архиадминистраторът протегна дългите си ръце и ги кръстоса върху главата си, после направи същото с другите си крайници.
— Тогава остава само едно нещо — реши той. — Съветът обсъди възможността планетата да е достигнала до задънена улица, нещо като неблагоприятен мир, който продължава кратко време преди ядрената война. Нещо от рода на онова, което описахте, макар и никой да не е допускал причините, които вие изтъквате. Но то е нещо, което не можем да допуснем.
— Не можем ли, Ваше Височество?
— Не — в гласа му прозвуча болка. — Колкото по-дълго се намират в задънена улица, толкова по-голяма е вероятността големите примати да открият методите за междузвездни пътувания. Те ще се пръснат из Галактиката с цялата си мощ. Разбирате ли?
— Тогава?
Архиадминистраторът притисна още по-силно глава между крайниците си, сякаш не искаше да чуе какво ще каже самият той. Гласът му бе малко приглушен:
— Ако успеят да задържат равновесието, ние трябва да ги поразклатим, капитане. Трябва да ги бутнем.
Стомахът на Деви-ен се разбунтува и той изведнъж усети вкуса на погълнатата вечеря отново в гърлото си.
— Да ги блъснем ли, Ваше Височество? — той не поиска да проумее тези думи.
— Трябва да им помогнем да започнат ядрена война — заяви безкомпромисно архиадминистраторът. Сега и той доби също толкова нещастен вид, както Деви-ен. — Длъжни сме! — промълви той.
— Но как може да се направи такова нещо, Ваше Височество? — едва проговори Деви-ен.
— Не зная как… И не гледайте към мене така. Решението не е мое, а на Съвета. Несъмнено вие разбирате какво би могло да се случи в Галактиката, ако големите разумни примати навлезнат в Космоса с пълна сила. Ако ядрената война не ги укроти.
Деви-ен потрепера при тази мисъл. Цялата тази борбеност щеше да се разпилее из Галактиката.
— Но как се започва ядрена война? — настояваше да разбере Капитанът. — Как се прави тя?
— Да ви кажа не зная. Но трябва да има някакъв начин. Навярно а-а-а с някакво послание, което да им изпратим или а-а-а с дъждовна буря. Имаме големи възможности благодарение на техните природни дадености…
— И как тези неща биха предизвикали ядрена война? — не се впечатли особено Деви-ен.
— Може и да не я предизвикат. Споменах ги само като пример. Но големите примати непременно знаят как. В края на краищата те са тези, които започват ядрена война в съвременни условия. Техните мозъци са моделирани така, че да знаят. Съветът стигна до това решение.
Деви-ен усети тихото шумолене от потупването на опашката си по стола. Опита се да го спре, но не успя.
— Какво решение, Ваше Височество?
— Да уловим един от големите примати. Да го отвлечем.
— Някой дивак ли?
— В настоящия момент на планетата съществува само такъв вид. Разбира се, че някой дивак.
— И какво очаквате да ни каже?
— Няма значение, капитане. Щом се разприказва достатъчно за каквото и да било, изследванията на неговата интелектуална дейност ще ни дадат отговора.
Деви-ен отдръпна назад глава, доколкото му бе възможно, и я сгуши между лопатките си. Кожата под мишниците му потръпваше от отвращение. Един голям дивак от големите примати! Опита се да си го представи след шокиращите последици от вероятна ядрена война, непроменен от цивилизационното влияние на Хурианското евгенично развъждане.
Архиадминистраторътне се опита да прикрие факта, че изпитва същото отвращение, но каза:
— Ще трябва вие да водите експедицията по залавянето, капитане. То е за доброто на Галактиката.
Деви-ен бе виждал планетата редица пъти, но винаги, когато ракетата се завърташе около Луната и светът изникваше пред очите му, някаква непоносима носталгия по дома изпълваше сърцето му.