Планетата бе красива, по размери и характеристика приличаше на самата Хуриа, само че бе по-дива и по-величествена. Видът й, след пустинната Луна, наподобяваше цвят.
Помисли си колко ли други планети има като нея. Колко ли са те, имайки предвид разказите на различните наблюдатели, които съобщават за смяна на сезони в такъв порядък, който би могъл да бъде изтълкуван единствено като резултат от изкуственото отглеждане на растения. Колко ли пъти ще се ражда денят за в бъдеще, когато нивото на радиоактивност в стратосферата на една от тези планети започне да се увеличава? Когато заселниците ще трябва да бъдат прогонени наведнъж?
Като на тази планета…
Картината бе направо патетична заради онази самонадеяност, с която Хурианците пристъпиха на нея за първи път. Деви-ен би могъл да се изсмее на онези първоначални доклади, ако той самият сега не бе хванат в капана на собствения си проект. Техните изследователски кораби се движеха близо до планетата, за да събират географски данни, да определят населените центрове. Отбелязаха ги, разбира се, но какво значение имаше това? Ето, всеки момент ще избухне последният взрив, мислеха си те.
Всеки момент… Но годините минаваха безрезултатно и корабите се носеха в Космоса, ако не искаха да предизвикат подозрения, и се връщаха.
Корабът на Деви-ен сега можеше да събуди подозрения. Екипажът едва владееше нервите си заради неприятния характер на мисията им. Никакви уверения на Капитана, че на големите примати няма да им бъде причинена вреда, не можеха да ги успокоят. Въпреки всичко, те не бяха в състояние да ускорят хода на събитията. Трябваше да се приземят върху някакъв доста пустинен и необработен участък. С дни не смееха да се приближат на височина по-малка от десет мили, защото екипажът ставаше още по-нервен. Само вечно безчувствените Маувяни оставаха спокойни.
После видяха някакво същество — съвсем само върху неравна местност, то държеше някакъв дълъг предмет в едната си ръка, на гърба си имаше вързоп.
Приземиха се тихо, със свръхзвукова скорост. Управлението пое самият Деви-ен. Козината му бе настръхнала.
Преди да хванат съществото, го чуха да произнася два отчетливи звука, които бяха записани в паметта на техните компютри.
Първия уловиха с помощта на директния телемайк, когато големият примат забеляза кораба им току над себе си. Той звучеше така: „Господи! Летяща чиния!“
Деви-ен разбра втората фраза. Така големите примати наричаха корабите на Хурианците в онези безгрижни години.
Втората забележка записаха, щом взеха дивото същество на борда. То се бореше с удивителна сила, но така и не можеше да направи нищо в желязната хватка на невъзмутимите Маувяни.
Капитанът, задъхан и с потръпващи ноздри, се отправи да го посрещне. Съществото (чието неприятно безкосмено лице се бе омазнило от някакъв секрет) зина: „Свети Толедо, маймуна!“
И от тази фраза Деви-ен разбра само втората част. Думата се отнасяше за дребни примати. Тя бе от един от основните езици на планетата.
Дивото същество бе почти неукротимо. Искаше се безгранично търпение, преди да могат да му заговорят смислено. В началото то издаваше само крясъци. Усети почти веднага, че лети над Земята, и онова, което за Деви-ен бе вълнуващо преживяване, за него не означаваше нищо подобно. Говореше непрекъснато за потомството и за женската си.
(Те си имат жени и деца, помисли си Деви-ен, обзет от състрадание. И понеже всичките са големи примати, ги обичат по свой начин.)
После се наложи да му внушат, че Маувяните, които го държаха, пазеха го и не му даваха да буйства, няма да му причинят никакво зло.
(На Деви-ен му призля от мисълта, че едно интелигентно същество е способно да нарани друго. Трудно бе да разговарят на тази тема, дори само за да отбележат, че такава вероятност не съществува. Съществото от планетата подхранваше колебанието си с голяма доза подозрителност. Такива бяха големите примати.)
На петия ден, вероятно от изтощение, земното създание се умълча за доста дълго време. Приказваха си в стаята на Деви-ен, когато изведнъж то се разлюти отново. Тогава Хурианецът му обясни, че очакват ядрена война.
— Очаквате! — извика съществото. — Кое ви дава такава увереност, че ще избухне война?
Деви-ен не беше сигурен, разбира се, но отговори:
— Винаги някъде избухва ядрена война. Нашето желание е да ви помогнем впоследствие.
— Да ни помогнете впоследствие — думите му прозвучаха несвързано, големият примат заръкомаха яростно и Маувяните, които го удържаха, трябваше още веднъж да се намесят внимателно и да го отведат.