Деви-ен въздъхна. Думите, произнасяни от съществото, се трупаха. Може би специалните машини щяха да ги дешифрират. Неговият собствен безпомощен мозък не можеше да проумее нищо от тях.
Междувременно земното създание вече не изглеждаше така свежо и престана да буйства. По тялото му почти нямаше косми — факт, който наблюденията отдалеч не бяха разкрили, защото дивите големи примати покриваха телата си с други кожи. Причината бе или за да се стоплят, или заради инстинктивното отвращение на самите примати от безкосмената им кожа. (Темата можеше да се окаже интересна за разговор. Изчисленията в областта на мозъчната дейност можеха да им дадат също толкова информация от един набор от думи, колкото и ДРУГ.)
Странно как, но по лицето на съществото започнаха да никнат косми, много по-гъсти и по-тъмни, отколкото по лицето на Хурианеца.
Но най-важният факт си оставаше този, че то не буйстваше вече. Отслабна, защото не се хранеше добре. А ако го държаха затворено дълго време, имаше вероятност здравето му да се разклати. Деви-ен не искаше да се чувства отговорен за влошеното му здраве.
На следващия ден големият примат изглеждаше съвсем спокоен. Заговори с желание и почти веднага се насочи към темата за последиците от ядрената война. (Тя привлича неимоверно мозъка на големия примат, помисли си капитанът.)
— Ти каза, че винаги избухвали ядрени войни? Това означава ли, че има и други народи освен вашите и моите… и техните? — съществото показа Маувяните.
— Има хиляди интелигентни видове, които живеят на хиляди светове. Стотици хиляди — отговори Деви-ен.
— И навсякъде стават ядрени войни?
— Навсякъде, където е достигнато определено развитие на техниката. Навсякъде освен при нас. Ние бяхме различни. При нас нямаше конкуренция. Ние имаме инстинкт за обединяване.
— Искаш да кажеш, че ще избухне ядрена война, но вие нищо не правите, за да я предотвратите?
— Ние правим — Деви-ен го заболя. — Разбира се, че правим. Стараем се да ви помогнем. В ранната история на моя народ, когато за пръв път овладяхме междузвездните пътувания, ние не проумявахме големите примати. Те отхвърляха нашите опити да се сприятелим и ние се отказахме. После открихме светове, които бяха осеяни с радиоактивни развалини. Най-накрая открихме един свят, който бе в процес на ядрена война. Бяхме ужасени, но не можехме да направим нищо. Малко по малко се научихме как трябва да действаме в такива случаи. Сега сме готови да окажем помощ на всеки свят, който разкрием, и разберем, че е потенциална сцена на ядрена война. Имаме в готовност оборудване за обеззаразяване и евгенични анализатори.
— Какво е това „евгенични анализатори“?
Деви-ен построи фразата по друг начин, с думите, които му бяха известни от езика на диваците. Този път обясни внимателно:
— Ние направляваме чифтосването и стерилизацията, за да премахнем, доколкото е възможно, конкуренцията сред оцелелите хора.
За миг си помисли, че съществото отново ще се озлоби.
Но вместо това другият каза с равен глас:
— Искаш да кажеш, че ги правите покорни, като тези неща? — той отново посочи Маувяните.
— Не. Не. Те са съвсем различни. Просто правим така, че оцелелите да изпитват удоволствие от спокойното, от неагресивното общество под нашите напътствия. Иначе те се самоунищожават, иначе те отново биха се самоунищожили.
— И как се справяте?
Деви-ен изгледа съществото колебливо. Необходимо ли беше наистина да обясни най-голямото удоволствие от живота?
— Не се ли радваш, когато помагаш на някого?
— Хайде, хайде. Без тия. Каква е твоята полза?
— Разбира се, Хуриа получава своя дял.
— Ха!
— Заплащането за спасяването на отделните видове е съвсем справедливо нещо — протестира Деви-ен. — Има разходи, които трябва да бъдат погасени. Налозите не са големи и са съобразени с природата на планетата. Може да се изразява в годишна доставка от дървен материал за световете, в които има гори; други плащат в манганови соли. Светът на тези Маувяни е беден откъм суровини и те сами ни предложиха да изпращат при нас свои хора за помощници. Те са изключително силни, по-силни и от големите примати. Ние им даваме напълно безболезнени антицеребрални лекарства…
— За да ги направите зомбита?
Деви-ен се досети за значението на думата и отговори спокойно:
— В никакъв случай. Само за да останат и те доволни от своята роля на лични служители и за да забравят за известно време домовете си. Не искаме да са нещастни. Те са разумни същества!
— И какво бихте направили със Земята, ако при нас стане война?
— Вече петнайсет години се опитваме да решим. Вашият свят е много богат на желязо, развил е силна стоманена индустрия. Според мен вашата такса би трябвало да се измерва със стомана — въздъхна Деви-ен. — Но в този случай приносът няма да е само наш, поне така си мисля аз. Ние вече чакаме десет години повече от уреченото време.