— Колко раси ви плащат за такава помощ?
— Не зная точно колко са. Със сигурност са повече от хиляда.
— Значи вие сте малките господари на Галактиката, така ли? Хиляда светове се самоунищожават, за да увеличават вашето благосъстояние. Вие също сте различни, както казваш — дивакът повиши глас, който заплашваше да стигне до крясък. — Вие сте хищници.
— Хищници ли? — запита Деви-ен, стараейки се да проумее думата.
— Храните се с мърша. Птици, които очакват някое бедно животинче да умре от жажда в пустинята, а после идват да се натъпчат с месата им.
Деви-ен усети, че му прилошава, щеше да припадне от картината, в която му бе отредило място съществото.
— Не, не, ние помагаме на отделните видове — успя да отговори той с отпаднал глас.
— Вие като лешоядите очаквате да стане война. Щом искате да помагате, тогава предотвратете войната. Недейте да спасявате само оцелелите. Спасете всички.
— Как да предотвратим войната? — капитанът усети, че чак опашката го засърбя от неочаквано вълнение. — Би ли ми казал това? (Какво друго бе предотвратяването на война ако не обратният процес на предизвикването на война? Изследвай единия процес и непременно ще проумееш другия.)
Но дивакът се разколеба. Накрая каза:
— Хайде започвай да говориш. Обясни ми.
Деви-ен се почувства дълбоко разочарован. Но това не му помогна. Освен това…
— Да се приземим сред вас е почти невъзможно — козината му настръхна при мисълта, че може да се окаже сред милионите необуздани диваци.
Вероятно отвращението, което се четеше по лицето на Деви-ен, бе толкова силно и не можеше да бъде объркано с нищо друго, че дивакът го разбра независимо от бариерата между видовете. Опита се да се хвърли към Хурианеца, но един от Маувяните го сграбчи направо във въздуха и го укроти, без никакво видимо усилие на бицепсите си.
— Не — закрещя дивакът. — Стой тук и ще видиш! Лешояди! Лешояди! Лешояди!
Минаха няколко дена, преди Деви-ен да дойде на себе си и да се срещне отново с дивака. Архиадминистраторът за малко не срина авторитета му, когато му заяви твърдо, че няма достатъчно данни за пълни анализи на умствените възможности на тези диваци.
— Със сигурност са събрани доста точно, за да вземем някакво решение по нашия въпрос — заяви уверено капитанът.
Носът на архиадминистратора потръпна и розовият му език бавно го облиза.
— Вероятно става дума за какво да е решение. Аз не мога да му се доверя. Ние си имаме работа с доста необичайни видове. Вече го разбрахме. Не можем да си позволим никакви грешки. Едно е ясно. Срещнахме се с високоинтелигентен представител на този вид. Освен… освен ако не ни показва средните възможности на своята раса — архиадминистраторът изглеждаше разтревожен от тази мисъл.
— Съществото ми нарисува една ужасяваща картина на онази… онази птица… която… — Деви-ен не можа да изрече онази дума.
— Лешояд — каза я архиадминистраторът.
— Този образ представя цялата ни мисия в погрешна светлина. Оттогава не мога да спя, не мога да се храня. Всъщност, мисля, че се налага да ви помоля да ме освободите…
— Не и докато не завършим онова, за което сме дошли — заяви непреклонно архиадминистраторът. — Да не мислите, че аз харесвам вида на лешояди… Вие сте длъжни да съберете повече данни.
Най-накрая Деви-ен кимна в знак на съгласие. Естествено, че разбираше каква е задачата им. Архиадминистраторът не желаеше вече да предизвиква ядрена война, както всеки друг Хурианец. Той отлагаше момента на решението доколкото бе възможно.
Деви-ен се настрои за още една среща с дивака. Тя се оказа напълно непоносима и този път вече последна.
Дивакът имаше синини по лицето. Изглежда, отново се бе противопоставил на Маувяните. Явно беше, че е станало точно така. Беше го правил безброй пъти, а Маувяните, независимо от най-искрените им желания да не го нараняват, понякога неволно оставяха синини по тялото му. Всеки би очаквал дивакът да проумее колко се стараят гигантите да не му причиняват зло и да го укротяват. Вместо това се получаваше обратното — убедителните им действия да го запазят, предизвикваха в него още по-голямо съпротивление.
(Тези големи примати са жестоки, жестоки, мислеше си с тъга Деви-ен.)
Повече от час водиха безобиден разговор. Но изведнъж дивакът запита с войнствена интонация: