— От колко време казваш, че сте тук, вие — някакви си същества?
— Петнайсет ваши години — отговори Деви-ен.
— Всичко си отива на мястото. Първите летящи чинии са били забелязани веднага след Втората световна война. И колко е това преди ядрената война?
— Де да знаехме — отговори веднага напълно искрено капитанът, но изведнъж млъкна.
— Мислех, че ядрената война е неизбежна — продължи дивакът. — Миналия път ми каза, че сте чакали десет години повече от предвиденото. Очаквали сте войната да избухне преди десет години, нали?
— Не мога да обсъждам тази тема.
— Така ли? — изкрещя дивакът. — И какво смятате да правите? Колко още ще чакате? А защо да не я подкокоросате малко? Недейте да чакате просто така, лешояди такива. Вземете да подпалите една война!
Деви-ен скочи:
— Какво говориш?
— А защо иначе ще стоите и ще чакате, вие сган… — и той избълва няколко напълно неразбираеми за Хурианеца думи, а после продължи задъхан: — Нали така правят лешоядите, когато някое бедно нещастно животно или човек, може би, се мъчи прекалено дълго преди смъртта си? Тях не ги сдържа. Спускат се с кръжене надолу и изкълвават очите му. Чакат го да остане без сили и го бутат още докато прави последната си крачка.
Деви-ен нареди да го изкарат веднага и се върна в спалнята си. Няколко часа му се повръщаше. Не можа да заспи нито тогава, нито през нощта. Думата „лешояд“ пищеше в ушите му, а последната картина, описана от дивака, се люлееше пред очите му.
— Ваше Височество — заговори уверено Деви-ен, — аз не мога повече да разговарям с дивака. Ако са ви нужни още данни, вече не съм в състояние да ви помогна.
Архиадминистраторът имаше измъчен вид:
— Зная. Онези лешояди… Много е тежко да се приеме. Но все пак сте забелязали, че него тази мисъл изобщо не го докосва. Големите примати имат имунитет към такива неща, загрубели, коравосърдечни са. Това е част от техния начин на мислене. Ужасно.
— Не мога да ви дам повече никакви данни.
— Няма нищо. Разбирам ви… Освен това всеки следващ щрих само затвърждава предварителния отговор. А отговорът, който аз избрах, е условен. Поне искрено се надявах, че е условен — той зарови глава между посивелите си крайници. — Ние си имаме начин да предизвикаме тяхната ядрена война.
— О? Какво трябва да се направи?
— Нещо много просто. Нещо, за което никога не съм се сещал. Нито пък вие.
— Какво е то, Ваше Височество? — капитанът усети страх.
— Онова, което запазва мира тук, е, че нито една от двете почти равностойни страни не смее да поеме отговорността за началото на войната. Но ако едната страна се реши, така или иначе, другата… ами, да го кажем направо… ще отвърне по същия глупав начин.
Деви-ен кимна в знак на съгласие.
— Ако на територията на която и да е от двете страни избухне дори една ядрена бомба — продължи архиадминистраторът, — жертвата ще си помисли веднага, че другата е изстреляла смъртоносното оръжие. Те ще осъзнаят, че не могат повече да стоят в очакване на още атаки. Играта на глупаци ще продължи няколко часа, другата страна веднага ще откликне. И в продължение на няколко седмици всичко ще е свършило.
— Но как ще накараме едната от страните да хвърли тази бомба?
— Няма да го правим, капитане. В това е цялата работа. Ние сами ще хвърлим първата бомба.
— Какво? — олюля се Деви-ен.
— Това е. Изчисли му ума на големия примат и този отговор сам се набива в главата ти.
— Но как така?
— Ние правим бомби. Много е лесно. Изпращаме я надолу с ракета и тя пада в някое населено място…
— Населено?
Архиадминистраторът извърна погледа си и отговори мрачно:
— В противен случай каузата е загубена.
— Разбирам — промълви Деви-ен. И започна да си представя лешоядите, не можеше да ги прогони от съзнанието си. Представяше си големи скални птици (подобни на малките безобидни летящи същества на Хуриа, но невъобразимо големи), с оголени крила и дълги човки като остриета на ножове, кръжат, спускат се на земята и изкълвават умиращите очи.
Капитанът покри очите си и заговори с разтреперан глас:
— Кой ще е пилотът на кораба? Кой ще хвърли бомбата?
— Не зная — гласът на архиадминистратора не беше по-решителен от този на сънародника му.
— Аз няма да го направя — каза Деви-ен. — Няма Хурианец, който да се съгласи, каквато и да е цената.
— Навярно ще трябва да наредим на Маувяните — полюшваше се напред-назад архиадминистраторът отчаян.
— Кой би могъл да им нареди такова нещо?
— Ще призова Съвета — въздъхна тежко другият. — Възможно е да имат всичките данни. Сигурно ще предложат нещо.