И така след малко повече от петнайсет години Хурианците демонтираха своята база на невидимата страна на Луната.
Нищо не бе направено. Големите примати на планетата не подпалиха война, вероятно никога нямаше да го направят.
Независимо от бъдещия ужас, който можеше да ги сполети, Деви-ен бе неописуемо щастлив. Нямаше смисъл да мисли за бъдещето. Нали сега се махаше от най-ужасния от всички ужасяващи светове.
Наблюдаваше как Луната се смалява до една малка светеща точица заедно с планетата и със самата Слънчева система, докато всичкият този кошмар се изгуби сред необятния звезден космос.
Едва после почувства лекота. Едва после усети първото леко угризение, че това можеше и да се случи.
— Всичко това можеше да се случи, ако имахме повече търпение — обърна се той към архиадминистратора. — Те според мене вървяха към ядрена война.
— Съмнявам се. Мозъчните анализи на…
Архиадминистраторът замълча и Деви-ен го разбра. Дивакът бе върнат на своята планета почти без никакви наранявания. Събитията от изминалите седмици бяха изтрити от паметта му. Оставиха го до малко населено място, където го намериха. Близките му бяха решили, че е изчезнал. После щяха да потърсят причината за отслабването му, за синините, загубата на паметта и лишенията, които е претърпял.
Но раната, която той му нанесе…
Ако не бяха го довели на Луната… Можеха да се примирят с мисълта за предстоящата война. Да помислят как да хвърлят една бомба, да изработят някакъв индиректен начин, управляема система за пускането на бомбата.
Онази картина с лешоядите, която им нарисува само с думи дивакът, спря всичко. Тя съсипа Деви-ен и архиадминистратора. Когато всички данни бяха изпратени на Хуриа, ефектът от тях повлия видимо и на самия Съвет. Скоро след това пристигна заповедта да разформироват базата.
— Никога повече няма да взема участие в колонизация — заяви Деви-ен.
— На никого от нас, изглежда, няма да ни се наложи — каза печално архиадминистраторът. — Диваците от онази планета ще се появят и с големите женски и мъжки примати, със своето мислене ще се пръснат из Галактиката. Това ще означава край на… на…
Деви-ен усети сърбеж в носа. Краят на всичко, на всичкото добро, което Хуриа направи в Галактиката, на всичкото добро, което можеше да продължи да прави и в бъдеще.
— Длъжни бяхме да хвърлим… — каза той, но не довърши мисълта си.
Какъв смисъл имаше да го казва? Те не могат да хвърлят бомба върху цялата Галактика. Ако можеха, щяха да бъдат пълно копие на големите примати и тяхното мислене, а има още по-лоши неща от обикновената смърт на всичко, което живее и умира.
Деви-ен си спомни за лешоядите.