Запленена, тя се наведе да разгледа по-долните рафтове. Възможно ли бе, зачуди се, един тъй арогантен мъж с толкова груби маниери да притежава такъв ум, чувствителност, съпричастност, та да създаде подобни прекрасни скулптури от парчета дърво?
Сидни се усмихна и посегна към малко кенгуру, от чиято торбичка надничаше малкото му. Беше гладко като стъкло. Младата жена го остави с тиха въздишка и в същия миг забеляза миниатюрна фигурка. Пепеляшка, помисли си и очарована я задържа с върховете на пръстите си. Красивата героиня от приказката бе с балната си рокля, но едното й краче беше босо, тъй като Михаил я бе хванал по време на бягството й, преди часовникът да удари дванайсет. За момент на Сидни й се стори, че вижда сълзи в прекрасните й очи.
— Харесва ли ти?
Сидни подскочи и бързо се изправи, като все още държеше малката фигурка.
— Да… съжалявам.
— Не е нужно да се извиняваш, задето нещо ти харесва. — Михаил приседна на работната маса. Беше облечен в бежови панталони, косата му бе сресана назад и влажните къдрици стигаха почти до раменете.
Все още развълнувана, Сидни остави миниатюрната фигурка на рафта.
— Извиних се, за това, че пипах нещата ти.
Устните му се разтегнаха в усмивка. Беше запленен от бързината, с която огромното й задоволство от разглеждането на фигурките премина в студена любезност.
— По-добре да бъдеш докосван, отколкото да ти се любуват от разстояние, не мислиш ли?
Намекът в тона и погледа на мъжа беше съвсем явен.
— Зависи.
Когато тя понечи да го заобиколи, той се размърда и се изправи. Бе преценил момента идеално. Сидни едва не се блъсна в него.
— От какво?
Тя не се изчерви, не се скова, не отстъпи. Започваше да свиква с предизвикателното му държание.
— От това дали някой желае да бъде докосван.
Мъжът се ухили.
— Мислех, че говорим за скулптурата.
Да, помисли си тя и бавно пое въздух. Бе паднала в капана.
— Точно за нея говорим. Наистина ще закъснеем. Ако сте готов, господин — Станисласки…
— Михаил. — Той протегна ръка и докосна мъничката й сапфирена обеца. — По-лесно е. — Преди тя да успее да отговори, очите му приковаха нейните. Хваната в капан от настоятелния му поглед, Сидни не бе сигурна дали може да си спомни собственото си име. — Ухаеш на английска градина в следобедния час за чай — промърмори той. — Много прохладно, много съблазнително. И съвсем малко прекалено официално.
Твърде горещо е, каза си тя. Горещо и задушно. Затова не можеше да си поеме дъх. Затрудненото й дишане нямаше нищо общо с мъжа. Или по-скоро тя не би позволила да има нещо общо с него.
— Застанал си на пътя ми.
— Зная. — И по причини, за които не бе съвсем сигурен, възнамеряваше да остане там. — Свикнала си да отместваш хората встрани.
— Не разбирам каква връзка има това с…
— Просто наблюдение — прекъсна я той и докосна върховете на косите й. Разкошни също като наситения им червен цвят. Михаил остана доволен, че я е разпуснала свободно. — Наблюдение на художник. Ще разбереш, че някои хора не се отместват тъй лесно като други. — Той долови как дъхът й секна, ала не обърна внимание на рязкото й дръпване, когато повдигна с ръка брадичката й. Бе се оказал прав за кожата й — нежна и гладка като перла. Бавно обърна лицето й на едната страна, сетне на другата. — Почти съвършено — рече. — Непълното съвършенство е по-хубаво от истинското.
— Моля?
— Очите са твърде големи и устата ти е малко по-широка отколкото трябва.
Обидена, тя отблъсна ръката му. Бе смутена и вбесена, защото си даде сметка, че бе очаквала комплимент.
— Очите и устата ми не са твоя работа.
— Напротив — възрази той. — Ще вая лицето ти.
Тя се намръщи и между веждите й се появи лека бръчка.
— Какво ще правиш?
— Ще вая лицето ти. От палисандрово дърво. И косата ти ще бъде разпусната както сега.
Тя отново отблъсна ръката му.
— Ако ме молиш да ти позирам, боя се, че не проявявам интерес.
— Няма значение. Аз проявявам. — Той я хвана за ръка и я поведе към вратата.
— Ако мислиш, че съм поласкана…
— Че защо да си поласкана? — Михаил отвори вратата, сетне спря и с любопитство се взря в младата жена. — Ти си родена с това лице. Заслугата не е твоя. Ако бях казал, че пееш добре, че танцуваш или пък че се целуваш добре, можеше да бъдеш поласкана.
Той я изведе навън и затвори вратата.
— А така ли е? — попита замислено.
Раздразнена и ядосана, тя рязко попита:
— Така ли е кое?
— Целуваш ли се добре?