Твърди и безмилостни устните му я изгаряха. Тя желаеше това, о, как желаеше пламенното сливане на устните, страстната целувка!
Ръцете му бяха уверени, силни и нетърпеливи. Смътно й се мярна мисълта, че той е от хората, които взимат това, което искат когато и където пожелаят. Удоволствието проникна в нея като слънчев лъч. Тя промълви името му, когато мъжът свали надолу роклята й и обхвана гърдите й с грубите си длани.
Михаил се потапяше в нея. Ледът се бе стопил и той потъваше дълбоко, твърде замаян, за да прецени дали трябва да се гмурне или да изплува на повърхността. Уханието, вкусът, Господи, усещането при допира до кожата й! Алабастър, коприна и листенца от цвят на роза. Всеки мъж би пожелал да докосне такава нежност, да я открадне, да я направи своя. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, жадни за още.
Той я притисна под себе си на плюшената седалка, косите й се разпиляха като топена мед, тялото й се извиваше под неговото, гърдите й се очертаваха върху черната рокля, примамваха го да ги вкуси.
Тя се изви като дъга, пръстите й се впиха в гърба му, когато устните му поеха втвърдените зърна. Желаеше го, искаше той да удовлетвори нуждата, изострена до болка и безмилостно разкъсваща тялото й.
— Моля те — отчаяно простена тя, без да изпитва и капка смущение. — Михаил, моля те!
Дрезгавият й стон разпали кръвта му. Той отново впи устни в нейните, завладя ги, покори ги. Не на себе си от възбуда, той плъзна пръсти под роклята й с намерението да я разкъса. Взря се в младата жена, в огромните й очи, в тръпнещите устни. Светлини и сенки танцуваха по лицето й, пребледняло като платно. Тя трепереше като лист в прегръдките му.
И изведнъж до слуха му достигна шумът на уличното движение.
Мъжът рязко изплува на повърхността и тръсна глава, за да проясни мислите си. Жадно си пое въздух като гмуркач, останал твърде дълго под водата. Та те пътуваха през града, усамотението им бе крехко като матираното стъкло, което ги разделяше от шофьора. А той й бе налетял като възбуден младеж, напълно лишен от здрав разум.
Извинението заседна в гърлото му. Подобни банални думи едва ли щяха да свършат работа. Все още изгарящ от желание, той с мрачен поглед дръпна роклята й нагоре. Младата жена безмълвно се втренчи в него, накара го да се почувства като варварин, понечил да грабне девствеността на невинна девойка. И Господ да му е на помощ, той искаше да го стори.
Михаил изруга, отдръпна се и рязко изправи Сидни. Тя се отдръпна в сянката и се втренчи през тъмния прозорец. Намираха се на няколко пресечки от неговия апартамент. А той само дето не… Нямаше смисъл да разсъждава над това какво щеше да направи.
— Почти пристигнахме. — Гласът му прозвуча остро.
Сидни трепна, сякаш й бе ударил плесница.
Къде бе сгрешила този път? Обзелото я желание бе по-силно от всякога. И въпреки това се бе провалила. В един миг, продължил сякаш цяла вечност, бе готова да захвърли и гордостта, и страха си. Мъжът бе разпалил страстта й. Въобразила си бе, че и той я желае също тъй силно.
Но не достатъчно. Тя затвори очи. Изглежда никога нямаше да бъде достатъчно. Хладни тръпки запълзяха по гърба й и тя обви ръце около тялото си, опитвайки се да задържи част от топлината.
По дяволите, защо мълчеше тя? Михаил прокара треперещи пръсти през косата си. Заслужаваше да получи плесница. Или по-скоро да бъде застрелян. А тя дори не продумваше.
Зареял поглед през прозореца, той си напомни, че вината не бе само негова. Сидни също жадно бе притискала великолепното си тяло към неговото, бе го подлудявала с алчните си устни. Бе го опиянила с възбуждащия си парфюм.
Почувства се по-добре.
Да, за тая игра са нужни двама души. Тя беше също толкова виновна, колкото и той.
— Виж, Сидни… — Той се извърна и младата жена отскочи назад като пренавита пружина.
— Не ме докосвай.
Михаил усети жлъчта, но не и сълзите, които я задавяха.
— Добре. — Чувството му за вина напълно се стопи, когато колата спря пред входа. — Ще държа далеч от теб големите си мръсни ръце, Хейуърд. Повикай някой друг, когато ти се прище да се потъркаляш на задната седалка.
Тя сви юмруци и си наложи да запази достойнство и самообладание.
— Що се отнася до майка ми, говорех напълно сериозно.
Той отвори вратата. Светлината обля лицето му и го превърна в студена бяла маска.
— Аз също. Благодаря, че ме докара.
Когато вратата се затръшна, Сидни стисна очи. Нямаше да заплаче. Една единствена сълза преодоля съпротивата й и бе рязко избърсана. Нямаше да заплаче. И нямаше да забрави.