— Това е абсурдно.
— Както вече казах, много си наивна. Възложила си на някакъв руски художник толкова важен проект и дори не си даваш труда да изпратиш човек, който да провери как върви работата.
— Възнамерявам лично да контролирам проекта. Просто бях заета. И получавам седмични отчети от господин Станисласки.
Мъжът се ухили подигравателно. Преди да избухне, Сидни си даде сметка, че Лойд има право. Бе наела Михаил импулсивно, доверявайки се на инстинкта си, а сетне заради личните си чувства пренебрегна задълженията си по проекта.
Това не беше наивност. Беше проява на безволие.
— Напълно прав си, Лойд, ще поправя грешката си. — Тя се облегна назад в стола си. — Има ли нещо друго?
— Направи грешка — рече мъжът. — При това скъпо струваща грешка. Управителният съвет няма да допусне да направиш още една.
Подпряла ръце на облегалките на стола, Сидни кимна.
— А ти се надяваш да ги убедиш, че мястото ти е зад това бюро.
— Членовете на управителния съвет са бизнесмени, Сидни. И макар от сантиментални съображения да предпочитат начело на компанията да стои представител на фамилията Хейуърд, печалбите и загубите ще наклонят везните.
Лицето й остана безизразно, гласът спокоен.
— Сигурна съм, че отново имаш право. И ако управителният съвет продължи да ме подкрепя, предоставям ти две възможности. Или подаваш оставка, или ще бъдеш лоялен към мен. Няма да приема средно положение. А сега моля да ме извиниш, имам работа.
Когато вратата се затръшна зад него, Сидни посегна към телефона. Ръката й трепереше и тя я отдръпна. Взе един кламер и бавно го изкриви. Сетне втори, трети. След като накъса и два листа хартия, усети, че гневът й се поуталожва.
Спокойно и с бистър ум си даде сметка за фактите.
Лойд Бингам беше враг, и то враг с опит и влияние. За проекта в Сохо тя бе действала прибързано. Не че бе постъпила неправилно. Но ако все пак имаше някакви грешки, Лойд щеше да ги преувеличи и със задоволство да стовари вината върху нея.
Възможно ли е да бе изложила на риск всичко, което й бе остави дядо й с един-единствен проект? Щеше ли да бъде принудена да се откаже от ръководната си длъжност, ако не успееше да докаже предимствата и правилността на това, което бе направила?
Не беше сигурна и това бе най-лошото.
Стъпка по стъпка. Това бе единственият начин да се напредва. И първата стъпка бе да отиде в Сохо и да поеме задълженията си.
Небето беше с цвят на хоросан. През последните няколко дни жегата се бе оттеглила, ала ето че тази сутрин отново бе заляла града като пълноводна река, покривайки Манхатън с влажен топъл въздух. Пешеходците се скупчваха по кръстовищата, вървяха забързано по улиците, нетърпеливи да избягат от горещината.
Момичета с шорти и мъже с измачкани строги костюми се тълпяха около подвижните сергии с надеждата някой сладолед или разхладителна напитка да им помогне да победят жегата.
Когато Сидни слезе от колата, задухата я блъсна като юмрук. Тя си помисли за шофьора, който трябваше да я чака в затворената кола и го освободи за деня. Засенчи очи с ръка и се обърна да огледа сградата си.
Скелета пълзяха по стените като метален бръшлян. Прозорците проблясваха, лепенките на производителя все още не бяха свалени. Стори й се, че видя изкривени от артрит ръце да отлепят етикета от стъкло на третия етаж.
Пред входа имаше надписи, които предупреждаваха, че сградата е в ремонт. Сидни чу удари на чукове, жужене на триони, звън на метал и тихите звуци на рокендрол от портативен касетофон.
До бордюра забеляза микробус на водопроводчик, очукан пикап и групичка любопитни зяпачи. Тя проследи погледите им, насочени нагоре по сградата. И зърна Михаил.
За миг сърцето й спря. Той бе излязъл отвън на последния пети етаж и бавно се придвижваше по нещо, което се стори на Сидни, като съвсем тясна дъска.
— Господи, какви мускули! — въздъхна някаква жена до нея. — Страхотни!
Сидни преглътна. Мускулите наистина бяха страхотни, А и голият му гръб хич не беше за изхвърляне. Бедата беше, че й бе трудно да се наслаждава на гледката, след като си представяше как той пада от скелето и счупва хубавия си гръбнак на бетона долу.
Обхваната от паника, Сидни се втурна вътре. Вратите на асансьора бяха отворени и двама механици товареха, или пък разтоварваха инструментите си. Тя дори не спря да попита ще свършват ли скоро, а хукна нагоре по стълбите.
Облени в пот, мъже измазваха с хоросан стълбището между втория и третия етаж. Те подсвирнаха и намигнаха, ала Сидни продължи да се изкачва, без да им обръща внимание. Някой бе усилил докрай телевизора си, вероятно за да заглуши шума от ремонта. Чуваше се плач на бебе. Някъде печаха пиле.