— Вече всичко е наред. — Той се опита да стопли ръцете й. — Сидни, донеси одеяло и възглавница.
Тя вече ги бе донесла и приклекна до госпожа Уолбърг още преди Михаил да е довършил нареждането си.
— Ето така. Само леко ще повдигна главата ви. — Сидни внимателно положи главата на старицата върху възглавницата. Въпреки жегата, госпожа Уолбърг трепереше от студ. Сидни продължи да говори успокоително и я покри с одеялото. — Само още няколко минутки — промълви и погали потното чело на жената.
При вратата се събираше тълпа. Макар да не искаше да остави Сидни сама при пострадалата жена, Михаил стана.
— Ще отпратя съседите. Ще помоля някой да слезе долу и да изчака линейката.
— Добре. — Сидни с нищо не издаде страха си и продължи да се усмихва на госпожа Уолбърг. — Имате хубав апартамент. Сама ли сте изплела покривките?
— Плета на една кука от шейсет години, откакто забременях с първата си дъщеря.
— Прекрасни са. Имате ли други деца.
— Шест. Три момичета и три момчета. Имам и двайсет внучета. Пет правнучета… — Тя затвори очи при новия пристъп на болката, сетне бавно повдигна клепачи и направи опит да се усмихне. — Не искаха да живея сама, но аз обичам да имам свой дом и да бъда самостоятелна.
— Разбира се.
— Дъщеря ми Лизи се премести във Финикс, Аризона. И какво ще правя аз там?
Сидни се усмихна.
— Нямам представа.
— Сега ще има да ми опяват — промълви възрастната жена и отново затвори очи. — Нямаше да падна, ако не си бях изпуснала очилата. Ужасно късогледство. Старостта е ад, момиче, не вярвай, ако някой твърди, че му харесва. Не виждах къде стъпвам и се спънах в скъсания линолеум. Михаил все ми повтаря да го държа залепен, ама из исках хубаво да го изтъркам. — Тя отново опита да се усмихне. — Поне лежах на чист под.
— Линейката пристигна — прозвуча гласът на Михаил зад гърба на Сидни. — Сега ще дойдат.
Младата жена само кимна. Измъчваше я такова чувство за вина и такъв страх, че не смееше да проговори.
— Обади ли се на внука ми, Михаил? Той живее на Осемдесет и първа улица. Ще се погрижи да се свърже с останалите от семейството.
— Не се тревожете за това, госпожо Уолбърг.
След петнайсет минути Сидни проследи с поглед как качват носилката в линейката.
— Свърза ли се с внука й? — обърна се тя към Михаил.
— Оставих съобщение на телефонния секретар.
Сидни кимна и застана на ъгъла, оглеждайки се за такси.
— Къде е колата ти?
— Освободих шофьора. Не знаех колко време ще се бавя, а беше твърде горещо, за да го карам да ме чака. Може би е по-добре да си поръчам такси по телефона.
— Бързаш ли?
Тя трепна, когато линейката потегли и сирената запищя.
— Искам да отида в болницата.
Объркан, Михаил пъхна ръце в джобовете си.
— Не е нужно да ходиш.
Младата жена се извърна и в краткия миг, когато срещна погледа й, Михаил бе поразен от чувствата, които прочете очите й. Сетне тя се отмести и без да каже нищо, изчака, докато накрая едно такси спря до тротоара. Не промълви нито дума и когато Михаил се качи на задната седалка.
Сидни мразеше миризмата на болници, напластена с болести, антисептици, страх и силни дезинфектанти. Споменът за последните дни, когато дядо й умираше, беше още пресен в съзнанието й. В спешното отделение на болницата в центъра на града се усещаше и друга миризма — на кръв.
Сидни си наложи да не й обръща внимание, мина покрай множеството болни и пострадали и се насочи към рецепцията.
— Току-що е пристигнала госпожа Уолбърг.
— Да, така е. — Администраторката затрака по клавишите на компютъра. — Вие роднина ли сте?
— Не, аз…
— Трябва ни някой от семейството, за да попълни тези формуляри. Пациентката каза, че няма здравна осигуровка.
Михаил тъкмо се наведе с мрачен поглед, когато Сидни побърза да отговори:
— „Хейуърд Индъстрис“ ще поеме медицинските разноски на госпожа Уолбърг. — Тя извади от чантата си документ за самоличност и го подаде на администраторката. — Аз съм Сидни Хейуърд. Къде е госпожа Уолбърг?
— Откараха я за рентгенова снимка. — Хладният поглед на Сидни накара администраторката да се размърда неспокойно в стола си. — Пое я доктор Коен.
Двамата зачакаха, като пиеха гадно кафе сред стоновете и сълзите на пациентите от спешното отделение. От време на време Сидни облягаше глава на стената зад гърба си и затваряше очи. Човек можеше да си помисли, че е потънала в дрямка, ала тя през цялото време си мислеше какво ли е да си стар, самотен и безпомощен.