На Михаил му се искаше да повярва, че тя е тук само защото е загрижена за доброто име на компанията. О, да, искаше му се да повярва, че е така. Беше много по-безопасно да мисли за нея като за президент на някаква безплътна компания, отколкото като за жена.
Но си спомни колко бързо бе действала тя в апартамента на госпожа Уолбърг, колко внимателно и нежно се бе държала със старицата. И най-важното, спомни си какво бе прочел в очите й на улицата, когато чакаше такси. Страдание, съчувствие и вина се четяха в тези огромни сини очи.
— Спънала се е в линолеума — прошепна Сидни.
Бе мълчала близо час и сега Михаил се извърна да я погледне. Очите й бяха все още затворени, лицето — бледо и безизразно.
— Просто влязла в собствената си кухня и паднала, защото подът е стар и опасен.
— Ти го правиш безопасен. — Сидни продължи, сякаш не го беше чула.
— Сетне просто е лежала там, наранена и самотна. Гласът й беше толкова слаб. — Почти подминах вратата.
— Не я подмина. — Той се поколеба за миг, сетне изруга и сложи ръка върху нейната. — Ти си Хейуърд, Сидни. Дядо ти…
— Той беше болен. — Ръката й се сгърчи под дланта на Михаил и тя здраво стисна очи. — Бил е болен близо две години, а аз бях в Европа. Нямах представа. Той не искал да нарушава спокойствието ми. Баща ми е мъртъв, бях му останала само аз и той не искал да ме тревожи. Когато най-сетне ми се обади, почти всичко беше приключило. Той беше добър човек. Не би допуснал нещата толкова да се влошат, но не е могъл… просто не е могъл.
Тя въздъхна мъчително и потрепери. Михаил сплете пръсти с нейните.
— Когато пристигнах в Ню Йорк, той беше в болница. Изглеждаше толкова изпит, толкова уморен. Каза ми, че аз съм единствената останала Хейуърд. Сетне почина — уморено промълви тя. — И аз наистина останах единствена.
— Правиш това, което трябва да се направи. Никой не може да иска повече.
Тя отвори очи и срещна погледа му.
— Не зная.
И отново зачакаха в мълчание.
Минаха почти два часа, преди в болницата да влети разтревоженият внук на госпожа Уолбърг. Цялата история трябваше да бъде разказана отново, докато той да хукне да се обади на останалите членове от семейството.
Четири часа след като бяха влезли в спешното отделение, се появи лекарят, за да ги осведоми за състоянието на старицата.
Счупена бедрена кост, леко сътресение на мозъка. Щеше да бъде настанена в стая веднага щом приключеха в манипулационната. Заради възрастта й счупването беше сериозно, но иначе здравословното й състояние бе добро. Сидни остави служебния и домашния си телефон на лекаря и на внука с настояването да бъде осведомявана редовно за състоянието на госпожа Уолбърг.
Изтощена физически и психически, Сидни излезе от болницата.
— Имаш нужда от храна — рече Михаил.
— Моля? Не, просто съм уморена.
Без да обръща внимание на възражението й, той я сграбчи за ръката и я повлече надолу по улицата.
— Защо винаги ми противоречиш?
— Не е вярно.
— Видя ли, пак го направи. Имаш нужда от месо.
Ако продължаваше да се дърпа, щеше да измъкне ръката й от рамото. Раздразнена, тя се опита да не изостава.
— Какво те кара да мислиш, че знаеш от какво имам нужда?
— Просто знам. — Той рязко спря на светофара и Сидни се блъсна в гърба му. Преди да успее да се овладее, Михаил вдигна ръка и докосна лицето й. — Господи, толкова си красива!
Тя изненадано примига. Мъжът изруга, намръщи се и я повлече през платното миг преди светофарът да им даде право да пресекат.
— Може би не ми харесваш достатъчно — продължи мъжът, мърморейки на себе си. — Може би смятам, че си досадна, че си сноб, че си…
— Не съм сноб.
Той изрече нещо на родния си език, което й се стори смътно познато. Сидни вирна брадичка, спомнила си превода.
— Не са глупости. Ти си сноб, ако такова е мнението ти за мен само защото произходът ми е различен от твоя.
Мъжът спря и я изгледа със смесица от любопитство и недоверие.
— Добре тогава, значи няма да имаш нищо против да хапнеш тук. — Той я дръпна в шумно малко ресторантче. Само след миг Сидни се озова седнала плътно до него в тясно сепаре.
Долавяха се аромати на печено месо, пържен лук, бира и мазнина. Устата й се напълни със слюнка.
— Казах, че не съм гладна.
— А аз ти казвам, че си сноб и лъжкиня.
Ярката руменина, избила по страните и, му достави удоволствие, което обаче не трая дълго. Тя се наведе напред.
— А искаш ли да знаеш какво мисля аз за теб?
Михаил отново вдигна ръка и докосна страната й. Неспособен бе да устои на изкушението.
— Да, искам.
Тъкмо търсеше подходящо определение във вече замъгленото си съзнание, когато я спаси идването на сервитьорката.