— Две пържоли, средно препечени и две бири.
— Не обичам мъжете да поръчват вместо мен — рязко рече Сидни.
— Тогава следващия път ще поръчаш вместо мен и ще бъдем квит — Михаил се настани удобно, като преметна ръка на облегалката и изпружи крака. — Защо не си свалиш сакото, Хейуърд? Толкова си гореща.
— Престани да ми казваш каква съм. Престани и с това най-после.
— С кое?
— Да си играеш с косата ми.
Той се ухили.
— Играех си с шията ти. Харесвам я. — И за да докаже думите си, отново плъзна пръст по гладката нежна кожа.
Сидни стисна зъби, ядосана на приятната тръпка, пронизала тялото й.
— Искам да се преместиш.
— Добре. — Той седна още по-близо до нея. — Така по-добре ли е?
Спокойно, рече си тя. Щеше да запази спокойствие. След като пое дълбоко въздух, Сидни извърна глава.
— Ако не престанеш…
И устните му докоснаха нейните, заглушиха думите, а също и неизречените мисли.
— Искам да ме целунеш и ти.
Тя понечи да поклати глава, ала не успя.
— Искам да те гледам като ме целуваш — промърмори мъжът. — Искам да прочета чувствата в очите ти.
— Няма чувства.
Ала устните му се впиха в нейните и доказаха, че е излъгала. Тя се потопи в целувката, зарови пръсти в косата му, вкопчи се в рамото му. Всичко ставаше толкова бързо. Съзнанието й сякаш напълно изключи и тя едва чуваше шумовете в ресторанта. Но усещаше как устните му покоряват нейните, зъбите му леко хапят, езикът прелъстява.
Каквото и да изпитваше той, чувствата му бяха споделени. Сигурен бе. Зърна го в очите й, които проблеснаха, преди да се затворят, почувства го в страстта, с която откликнаха устните й. Това трябваше да задоволи мъжкото му его, да докаже правотата му. Ала не изпълни предназначението си.
Причини му единствено болка.
— Съжалявам, че трябва да прекъсна това. — Сервитьорката стовари на масата двете изпотени чаши. — Пържолите пристигат след малко.
Сидни рязко дръпна глава. Все още бе в прегръдките на Михаил, лепната за него, както си седяха в сепаре на публично място. Завладяна от срам и ярост, тя го отблъсна.
— Това беше ужасно долно.
Той сви рамене и вдигна бирата си.
— Не съм го направил сам — стрелна я с поглед Михаил. — Нито този път, нито миналия.
— Миналия път ти…
— Какво?
Сидни вдигна чашата си и енергично отпи.
— Не искам да обсъждам това.
Михаил искаше да спори, дори започна, но зърна болка в очите й, която го изуми. Нямаше нищо против да я ядосва. По дяволите, доставяше му удоволствие да я дразни. Но нямаше представа какво е сторил, за да й причини болка. Той изчака сервитьорката да донесе пържолите.
— Имала си тежък ден — рече толкова мило, че Сидни зяпна. — Не исках да го правя още по-тежък.
— Просто… — Тя се опита да намери подходящ отговор. — Наистина беше тежък. Но нека го оставим в миналото.
— Съгласен. — Михаил се усмихна, сетне й подаде ножа и вилицата. — Изяж си вечерята. Сключваме примирие.
— Добре. — Тя изведнъж осъзна, че всъщност умира от глад.
ПЕТА ГЛАВА
Сидни нямаше представа как пресата е научила за злополуката с Милдред Уолбърг, но целия вторник репортери непрекъснато звъняха по телефона в кабинета й. Няколко от по-смелите я чакаха във фоайето на сградата и я нападнаха с въпроси, когато си тръгваше.
До сряда из цялата сграда се разнесе слух, че компанията ще бъде осъдена да плати милиони долари обезщетение на пострадалата. Няколко разтревожени членове на управителния съвет се обадиха на Сидни да поискат обяснение. Според всеобщото мнение, поемайки разноските за лечението на госпожа Уолбърг, Сидни бе признала, че „Хейуърд“ са проявили небрежност и по този начин бе дала повод да бъде заведено дело.
Лоша новина, лош бизнес.
Тъй като не знаеше друг подход, освен директния, Сидни подготви изявление за пресата и се съгласи да бъде проведено спешно заседание на управителния съвет. До петък, помисли си тя, като влезе в болницата, щеше да знае дали ще остане президент на „Хейуърд“ или постът й ще бъда зает от фигурант.
Понесла купче книги в едната ръка и саксия с цвете в другата, Сидни спря пред стаята на госпожа Уолбърг. Тъй като това бе третото посещение на Сидни в болницата, тя знаеше, че вдовицата не обича да остава сама.
Множество приятели и членове на семейството идваха и си отиваха по време на часовете за свиждане. Този път тя зърна Михаил, Кийли и две от децата на госпожа Уолбърг.
Михаил я забеляза тъкмо когато Сидни се чудеше дали да не се измъкне незабелязано и да остави книгите и цветето в стаята на сестрите.