— Имате повече компания, госпожо Уолбърг.
— Сидни! — Очите на старицата грейнаха зад дебелите стъкла на очилата. — Още книги!
— Внукът ви ми каза, че обичате да четете. — Чувствайки се неловко, тя остави всичко на масичката до леглото и пое протегнатата ръка на госпожа Уолбърг.
— Моят Хари обичаше да казва, че предпочитам да чета, отколкото да ям. — Слабите кокалести пръсти стиснаха дланта на Сидни. — Прекрасно цвете!
— Забелязах, че имате доста цветя в апартамента си. — Тя се усмихна и поотпусна, когато разговорите наоколо бяха подновени. — А последния път, когато дойдох, стаята ви приличаше на цветарски магазин. — Тя обходи с поглед букетите, подредени във вази, кани, кошници и дори в глинена обувка. — Така че избрах африканска теменужка.
— Наистина имам слабост към цветята и всичко, което расте. Сложи я тук на нощното шкафче, мила. Между розите и карамфилите.
— Започва да се разглезва — подхвърли дъщерята на госпожа Уолбърг и намигна на брат си. — Цветя, подаръци, угаждания. Ще имаме късмет, ако някога отново хапнем домашно приготвени сладки.
— Ще ви направя още един-два пъти — усмихна се госпожа Уолбърг. — Михаил казва, че ще имам чисто нова фурна. На нивото на очите, тъй че няма да се налага да се навеждам, нито пък да се повдигам на пръсти.
— Значи е редно аз да получа първата партида сладки — рече Михаил и вдъхна аромата на розите. — С шоколадова глазура.
— Моля ви. — Кийли притисна ръка към стомаха си. — Аз съм на диета. Следващата седмица ще ме убият и трябва да съм хубава. — Забелязала изумлението на Сидни, тя се усмихна. — „Смъртта дебне“ — обясни. — Първият ми телевизионен филм. Аз съм третата жертва на маниак психопат. Той ме удушва, както съм полугола.
— Не трябва да оставяш прозорците си отворени — рече госпожа Уолбърг и Кийли отново се усмихна.
— Е, това е шоу бизнесът.
Сидни изчака кратко прекъсване в разговора и се извини, че трябва да тръгва. Михаил й даде десетсекундна преднина, след което измъкна от вазата една жълта роза.
— Ще се видим пак, хубавице. — Той целуна госпожа Уолбърг по бузата и старицата весело се засмя.
С няколко широки крачки Михаил настигна Сидни при асансьорите.
— Ей, струва ми се, че имаш нужда от това. — И той й поднесе розата.
— Няма да ми навреди. — След като помириса цвета, младата жена се усмихна. — Благодаря.
— Искаш ли да ми кажеш защо си разстроена?
— Не съм разстроена. — Тя отново натисна копчето.
— Никога не спори с художник за чувствата си. — Мъжът настойчиво повдигна с пръст брадичката й. — Виждам умора и тъга, притеснение и раздразнение.
Сидни изпита облекчение, щом чу звънчето на асансьора, макар да знаеше, че Михаил ще я последва в претъпканата кабина. Намръщи се, когато се оказа притисната между него и пълна жена с огромна като куфар дамска чанта. Някой се бе полял обилно със скъп парфюм. Сидни се запита дали това не трябва да се смята за също тъй незаконно като пушенето в затворена кола.
— Някой в рода ви да е с циганска кръв? — импулсивно попита Сидни.
— Естествено.
— Бих предпочела да използваш кристално кълбо, за да ми предскажеш бъдещето, отколкото да анализираш чувствата ми в момента.
— Ще видим какво можем да направим.
Асансьорът спираше на всеки етаж. Хора слизаха, други се качваха. Докато стигнат фоайето, Сидни вече бе силно притисната към Михаил, а той бе обвил ръка около кръста й. Не си направи труда да я отдръпне, когато слязоха. Сидни пък не си даде труда да спомене за това.
— Работата върви добре — рече той.
— Чудесно. — Не й се искаше да мисли още колко време ще бъде лично заангажирана с проекта.
— Проверката на електрическата инсталация е направена. Работата по водопровода вероятно ще отнеме още седмица. — Зърнал разсеяното й изражение, той додаде: — И решихме да направим нов покрив от синьо сирене.
— Хм. — Тя пристъпи навън, спря и се извърна към него. Разсмя се и поклати глава. — Сигурно ще изглежда доста ексцентрично, но ми се струва малко рисковано, като се има предвид жегата.
— Значи все пак ме слушаш.
— Почти. — Тя притисна пръсти към болезнено пулсиращите си слепоочия и в същото време шофьорът спря до тротоара. — Извинявай. Доста ми се струпа тия дни.
— Разкажи ми.
Сидни с изненада осъзна, че наистина й се иска да му разкаже. Не бе в състояние да говори с майка си. Маргьорит щеше да бъде просто смаяна. Чанинг — това беше шега. Сидни се съмняваше, че някой от приятелите й би разбрал как за толкова кратко време се е привързала тъй силно към „Хейуърд“.
— Наистина няма смисъл — реши тя и се отправи към колата.