Нима тя действително си мислеше, че ще я остави да си отиде с тази тревожна бръчка на челото и тъй стегнати от напрежение рамене?
— Какво ще кажеш да ме откараш до вкъщи?
Тя хвърли поглед през рамо. Споменът за пътуването към къщи от партито на майка й все още бе твърде ярък. Но мъжът й се усмихваше тъй топло и приятелски. Не таеше никаква заплаха? Не, това бе невъзможно с тази външност и излъчване на неопитомен звяр. Но двамата се бяха споразумели за примирие, пък и домът му бе само на няколко пресечки.
— Разбира се. Доналд, ще оставим господин Станисласки в Сохо.
— Да, госпожице.
Сидни предпазливо се настани от вътрешната страна и изчака Михаил да се настани.
— Госпожа Уолбърг изглежда удивително добре, като се има предвид какво преживя — започна младата жена.
— Тя е силна. — Този път е избрала Моцарт, забеляза Михаил, заслушан в тихата музика от уредбата.
— Според лекуващия лекар скоро ще може да си отиде вкъщи със сина си.
— Уредила си да я посещава терапевт.
Сидни престана да прехвърля розата от едната си ръка в другата и вдигна поглед към мъжа.
— Тя ми каза — обясни той. — Добави също, че когато е в състояние да се прибере у дома, при нея ще стои сестра, докато се почувства достатъчно добре, за да се справя сама.
— Не се правя на самарянка — прошепна Сидни. — Просто се опитвам да постъпя както трябва.
— Съзнавам това. Съзнавам също, че си загрижена за нея. Но има и нещо друго, което те тревожи. Да не би да са вестниците и новините по телевизията?
Тревогата в очите й се превърна в студенина.
— Не предполагах, че поемането на медицинските разноски на госпожа Уолбърг ще стигнат до пресата. И не съм…
— Зная, че не си. — Той сложи длан върху свития й юмрук. — Аз бях там. Видях те, когато беше с нея.
Сидни пое дълбоко въздух. Безсмислено бе да избухва, трябваше да се овладее.
— В случая една възрастна жена бе пострадала сериозно — рече тя по-спокойно. — Страданието й не трябваше да се превръща в политика на компанията, нито в журналистическа сензация. Направих всичко това, защото смятах, че така е правилно. Просто исках да се уверя, че ще се погрижат за нея.
— Ти си президент на „Хейуърд“.
— Засега. — Тя се извърна и погледна през прозореца, когато колата спря пред сградата в Сохо. — Виждам, че работата по покрива също е напреднала.
— Освен всичко останало. — Тъй като не бе приключил, той се пресегна през нея и й отвори вратата. За момент двамата бяха тъй близко, рамото му леко се притисна към нейното. Сидни изпита почти неудържимо желание да докосна наболата му брада, която не си бе дал труда да обръсне. — Бих се радвал да се качиш. Имам нещо за теб.
— Вече е почти шест. Наистина трябва…
— Качи се за един час — предложи мъжът. — Шофьорът ти може да се върне да те вземе, нали?
— Да. — Тя се размърда, като не беше сигурна дали иска да излезе, или просто да създаде разстояние помежду им. — Би могъл да ме запознаеш с отчета.
— Да, разбира се.
Той приближи още сантиметър. За да се защити, Сидни бързо излезе от колата.
— Добре тогава, но не мисля, че ще ни отнеме цял час.
— Напротив.
Тя изпита облекчение, защото предпочиташе да прекара цял час с отчета, отколкото сама в апартамента си, размишлявайки за дневния ред на предстоящото заседание на управителния съвет. След като даде указания на шофьора си, тя тръгна заедно с Михаил към сградата.
— Ремонтирали сте и стълбите отпред.
— Във вторник. Трудно беше да накараме мъжете да не сядат известно време на тях. — Той размени поздрави с тримата, които в момента бяха заели стъпалата, а Сидни долови аромата на бира и тютюн. — Можем да се качим с асансьора. Проверката доказа, че е напълно безопасно.
Тя си помисли за петте дълги етажа.
— Нямаш представа колко се радвам да го чуй. — Тя пристъпи в кабината и изчака мъжът да дръпне желязната решетка.
— Вече си има свой характер — добави Михаил, щом започнаха да се изкачват. — И няма причина да се тревожиш, че ще се качиш, за да се спуснеш долу и ще прекараш нощта вътре.
— Добра новина.
Той вдигна решетката и асансьорът плавно спря. Таванът в коридора беше свален, виждаха се голи греди и жици от електроинсталацията.
— Щетите от течовете са сериозни — обясни Михаил. — Щом приключи работата по покрива, ще направим и таваните.
— Очаквах оплаквания от наемателите, а не получих нито едно. Не е ли трудно за хората да обитават жилищата си по време на ремонт?
Михаил подрънка с ключовете.
— Неудобно е. Но всички с ентусиазъм наблюдават напредъка. Господин Стюбън от третия етаж се качва всяка сутрин, преди да тръгне за работа. И всяка сутрин казва: „Михаил, роден си за тази работа.“ — Той се ухили и отвори вратата. — Някой път ми се иска да запратя чука си по него. — Той отстъпи и я побутна да влезе. — Седни.