— Смятам, че като си се оправила с една бъркотия и след като оглупелият ти дядо те е поставил за това бюро, ще можеш да ме изриташ навън? Сидни, ще те унищожа.
Тя бавно наклони глава.
— Можеш да опиташ. Ако не успееш обаче, вероятно ще се окаже трудно да си намериш подобна длъжност в друга компания. — Очите й се превърнаха в късчета лед. — Ако смяташ, че нямам никакво влияние, нито пък смелост, за да се справя, правиш голяма грешка. Имаш двайсет и четири часа, за да обмислиш избора си. Тази среща приключи.
— Ти, хладнокръвна кучко!
Сидни се изправи и този път тя се наведе през бюрото.
— Предизвикай ме — рече тихо. — Направи го.
— Това не е краят. — Мъжът се извърна на пети, приближи до вратата и рязко я отвори, блъскайки я в стената.
След като три пъти пое дълбоко въздух, Сидни се отпусна в стола си. Добре де, трепереше — но съвсем слабо. Това бе заради демонстрацията на сила на характера, рече си и притисна ръка към корема си. Не от страх. Осъзна, че не изпитва нужда да разтваря кламери и да къса листи, за да успокои някакъв гняв. Всъщност осъзна, че се чувства прекрасно.
ОСМА ГЛАВА
Михаил разбърка сместа от месо, подправки и домати в старата тенджера и все току хвърляше поглед към улицата. Опита своето постижение, добави още малко червено вино. Откъм дневната долиташе музиката на „Сватбата на Фигаро“.
Запита се кога ли ще пристигне Сидни.
Остави ястието на бавен огън и мина в дневната да погледне парчето палисандрово дърво, което бавно придобиваше чертите на нейното лице.
Устните й. В тях се криеше някаква мекота, едва прокрадваща се в дървената скулптура. Михаил плъзна пръсти по тях. И си припомни вкуса на тези устни, раздвижили се в отговор на неговите. Сладки бонбони с глазура от охладено бяло вино. Съчетание, към което човек лесно би се пристрастил.
А скулите й — тъй аристократично изящни. В един миг придаваха на изражението й нещо като високомерие, в следващия — хладната решителност на влязъл в битка войн. Добре очертана линия на челюстта — той прокара пръст по нея, припомняйки си колко гладка и чувствителна бе нейната кожа на това място.
Очите й, неведнъж се беше питал дали ще успее да запечата изражението им. О, не, формата нямаше да го затрудни — та той не от вчера беше в този занаят; безпокоеше го по-скоро загадъчността, тайните, скрити в тях.
Толкова много неща все още не бе успял да узнае. Наклони се напред, додето застана очи в очи с недовършената скулптура.
— Ти сама ще ме допуснеш до себе си — прошепна той.
На вратата се почука, ала той остана на мястото си, взрян в недооформеното лице.
— Отворено е.
— Ей, Михаил. — Облечена във фланелка на точки и яркозелени шорти, Кийли влетя в стаята. — Да ти се намира нещо студено? Моят хладилник най-сетне предаде Богу дух.
— Заповядай — разсеяно отвърна мъжът. — Ще те сложа на първо място в списъка на нуждаещите се.
— Любимият ми герой. — Тя се отби и в кухнята, привлечена от уханията, които се разнасяха от тенджерата. — Господи, това мирише на порочен кроеж. — Без да се стеснява, тя топна лъжицата и опита. — Първото ми предположение е напълно правилно. А за един човек е прекалено много.
— За двама е.
— Охо! — Тя успя да вложи безброй нюанси в тези две срички, но като не срещна отговор, отвори хладилника да си вземе нещо безалкохолно. Усети как устата й се пълни със слюнка и отново мечтателно погледна към тенджерата. — И за двама е много.
Михаил я погледна през рамо и се засмя.
— Сипи си в някоя купичка. Трябва да поври още малко.
— Ти си моят принц, Михаил. — Без да губи време, Кийли взе да рови из шкафовете. — И коя е щастливката?
— Сидни Хейуърд.
— Сидни? — Момичето ококори очи. Лъжицата в ръката й застина във въздуха над тенджерата с врящия гулаш. — Хейуърд — довърши тя. — Искаш да кажеш, че богатата и красива Хейуърд, която се облича в коприни дори когато ходи на работа и носи чанта от шестстотин долара, ще дойде тук, ще вечеря с теб и всичко останало?
За това „всичко останало“ Михаил все още не смееше да се надява.
— Да.
— Господи! — Кийли не успя да измисли по-изразително възклицание. Но току-що наученото никак не й допадна. Не, определено не й допадна. И с тази мисъл момичето отнесе предложения й обяд.
Богатите бяха друг вид хора. Тя твърдо вярваше в това. А тази дама бе нещо повече от богата. Кийли знаеше, че Михаил на няколко пъти е печелил много пари със своето изкуство, ала не гледаше на него като на богат човек. Той просто бе Михаил, отзивчивият съсед, винаги готов да й отпуши мивката, да убие някой страховит паяк или да я почерпи бутилка бира.