Той сви рамене и тя отбеляза, че това му е нещо като тик.
— И все пак не мога да отрека, че мислих за вас.
Младата жена свъси вежди и остави чашата. Беше се изразил тъй красноречиво, че дори лишен от въображение човек би се досетил какво иска да каже.
— Казахте, че сте дърводелец, нали?
— Понякога работя и като дърводелец.
— Имате ли разрешително?
Мъжът присви очи.
— Разрешително за работа имам, да. За поправки, ремонт, реставрация, такива неща.
— В такъв случай разполагате със списък на хората, с които сте работили — електротехници, водопроводчици и други такива.
— Да.
— Чудесно. Значи разбирате от поправки, включително и довършителни работи, бояджийство, поставяне на плочки, контакти, инсталация на разни уреди. До една седмица очаквам да ми донесете своя списък. — Тя се изправи и взе намачканото си сако.
Той не помръдваше, проследявайки я как премята сакото на ръка и вдига куфарчето си.
— И после?
Сидни го изгледа хладно.
— После, господин Станисласки, вашите думи ще бъдат подкрепени с моите пари. Смятайте, че сме сключили договор.
ВТОРА ГЛАВА
— Съжалявам, мамо, в момента наистина нямам време.
— Сидни, скъпа, човек винаги има време да изпие един чай. — И с тези думи Маргьорит Ротшилд Хейуърд Кинсдейл Ларю наля от бистрата течност в изящна порцеланова чашка. — Боя се, че приемаш твърде сериозно наглеждането на недвижимите имоти.
— Може би защото аз нося отговорността — промърмори Сидни, без да вдига поглед от книжата, пръснати на бюрото.
— Нямам представа какво си е мислил дядо ти. Но пък той винаги е бил необикновен човек. — Жената въздъхна, припомнила си колко бе привързана към стария чудак. — Хайде, мила, изпий си чая и си вземи от тези малки сандвичи. Дори мадам директорката се нуждае от нещичко за обяд.
Сидни се предаде с надеждата, че ако се подчини, по-бързо ще се отърве от майка си.
— Много си мила наистина. Просто в момента ужасно бързам.
— Деловата работа е толкова скучна — подхвана Маргьорит, когато Сидни се настани до нея. — Не знам защо изобщо толкова много се стараеш. Колко по-просто би било да си вземеш управител или както там се казва. — Маргьорит добави лимонов сок в чашата си, преди да се настани удобно. — Разбирам, че може в началото да ти се е сторило забавно, но мисълта, че се захващаш да градиш кариера е просто… Изглежда направо безсмислена.
— Тъй ли? — промърмори Сидни, като се постара да прогони горчивината от гласа си. — Може пък да се справя и с това да изненадам всички.
— О, не се съмнявам, че ще се справиш чудесно с каквото и да се заемеш, мила. — Мадам направи неопределен жест. Това момиче като малко не й създаваше почти никакви грижи, припомни си тя. А в момента майката нямаше и най-малка представа какво да мисли за внезапното й — по нейно мнение — преходно желание за бунт. Затова просто направи опит да я разубеди. — А аз бях направо очарована, когато научих, че дядо Хейуърд ти е оставил всички тия прекрасни сгради. — Тя изискано отхапа от малкия сандвич. Бе удивителна жена, която изглеждаше с десет години по-млада, макар да бе навършила петдесет, същинска кукла в своя костюм от „Шанел“. — Но за Бога, сама да се заемеш с управлението, умът ми не го побира. — И за да покаже колко голямо е объркването й, тя докосна косата си, старателно боядисана в кестеняво. — Е, човек би си помислил, че това не подхожда на една изискана дама. Застане ли пред една тъй самостоятелна жена, всеки мъж се чувства отблъснат.
Сидни многозначително изгледа ръката на майка си, от която наскоро бе изчезнала венчалната халка.
— Не всяка жена има единствената амбиция да си осигури подходящ съпруг.
— Моля те, не ставай глупава. — Маргьорит весело се засмя и потупа дъщеря си по ръката. — Никоя жена не би искала дълго да остане без съпруг. Не бива да те обезкуражава фактът, че между теб и Питър нещата не потръгнаха. Първият брак често пъти е само пробен.
Възпряла бушуващия в гърдите си изблик, Сидни внимателно остави чашката си.
— Така ли гледаш ти на брака си с татко? Пробен терен?
— И двамата получихме от него някои ценни уроци, в това не се съмнявам. — Самоуверена и напълно доволна от себе си, тя щастливо се усмихна. — А сега, мила, разкажи ми как прекара вечерта с Чанинг. Как беше?
— Без малко да се задуша.
Бледосините очи на Маргьорит примигаха от раздразнение.
— Сидни, моля те.
— Ти сама попита. — За да се защити по някакъв начин, Сидни отново взе чашата си. Защо, запита се безгласно, се чувстваше винаги толкова неловко в присъствието на жената, която й бе дала живот. — Съжалявам, мамо, но ние просто не си подхождаме.