— Глупости. Чанинг Уорфийлд е интелигентен преуспяващ мъж от прекрасно семейство.
— Такъв беше и Питър.
Разнесе се звън на порцелан, когато Маргьорит остави фината чаша обратно върху чинийката.
— Сидни, не бива да сравняваш всеки мъж, когото срещнеш, с Питър.
— Та аз не ги сравнявам. — Съзряла подходяща възможност, тя хвана ръката на майка си. Между тях все пак съществуваше някаква връзка. Не би могло да е другояче. Но защо винаги имаше чувството, че тази връзка все и се изплъзва? — Честно, мамо, не сравнявам Чанинг с никого. Просто той ми се струва прекалено улегнал, досаден и превзет. Възможно е в момента всички мъже да ми изглеждат еднакви. В този етап от живота си аз действително не се интересувам от мъже. Искам да направя нещо за себе си.
— За себе си? — повтори Маргьорит, по-скоро озадачена, отколкото ядосана. — Та ти носиш името Хейуърд. Не е необходимо да правиш каквото и да било за себе си. — Тя грабна кърпата и леко я допря до устните си. — За Бога, Сидни, четири години минаха откакто се разведе с Питър. Време е да си намериш подходящ съпруг. Жени са обикновено хората, които определят кой да бъде поканен някъде — напомни тя на дъщеря си. — И по правило не ги отправят към красиви необвързани жени. Ти имаш място в това общество, Сидни. И отговорност пред името, което носиш.
Познатата болка сви стомаха на Сидни и тя остави чая.
— Това не го чувам за първи път.
Доволна, че Сидни е готова да прояви здрав разум, майка й се усмихна.
— Ако Чанинг не е подходящ, има много други. Но според мен не бива тъй бързо да ги отхвърляш. Ако бях с двайсет години по-млада… — Тя си погледна часовника и тихичко изписка. — Боже, ще взема да закъснея за фризьор. Само ще изтичам да се погледна в огледалото.
Когато Маргьорит затвори вратата на банята, Сидни отпусна, глава назад и затвори очи. Какво да прави с чувството си за вина и непотребност? Как да го обясни на майка си, след като и на самата себе си не може да го обясни?
Тя стана разходи се из кабинета, след което отново се върна на бюрото. Не можеше да убеди Маргьорит, че нежеланието й отново да се обвърже, няма нищо общо с Питър, защото това не отговаряше на истината. Та те бяха приятели от толкова дълги години, по дяволите. Бяха израсли заедно, постепенно се бяха привързали един към друг. Просто не бяха влюбени един в друг. Семействата им ги бяха подтикнали към тази стъпка, когато бяха прекалено млади, за да осъзнаят грешката си. Похабиха почти две години в отчаяни опити бракът им да потръгне.
Жалкото в цялата история бе не разводът, а фактът, че когато най-сетне се разделиха, вече не бяха приятели. Щом не бе успяла с човек, с когото бе приятелка от дете, и с когото я свързваха толкова много общи неща, човек, когото толкова много харесваше, то тогава грешката без съмнение бе в самата нея.
А в момента единственото и желание бе да оправдае доверието на дядо си. Беше й предложена друг вид отговорност, друг вид предизвикателство. И този път тя не можеше да си позволи да претърпи провал.
Когато отговори на повикването по интеркома, в гласа й звучеше умора.
— Да, Жанин.
— Господин Станисласки е тук, госпожице Хейуърд. Няма записана среща, но казва, че носи документи, които сте искали да погледнете.
Подранил е с цял ден, помисли си Сидни и изпъна рамене.
— Нека влезе.
Този път поне се е обръснал, отбеляза тя, макар че от друга страна днес по джинсите му се виждаха дупки. Щом затвори вратата, той я изгледа бавно и продължително. Все едно бяха боксьори, които се изучават един друг от ъглите на ринга.
Тя изглеждаше чистичка и елегантна както и миналия път, отново в спретнат делови костюм, днес в бледосиво, и блузата й бе закопчана догоре с малки сребристи копчета. Следващото, на което попадна погледът му, бе подносът за чай с изящния сервиз и мънички сандвичи. Устните му се извиха в усмивка.
— Да не би да прекъсвам обяда ви, Хейуърд?
— Съвсем не. — Тя не си направи труда да се изправи или да се усмихне, просто с жест го покани да влезе. — Имате ли какво да предложите, господин Станисласки?
— Да.
— Бързичко работите.
— О, да — ухили се той. И долови уханието — поточно смесица от противоречиви ухания. Нещо загадъчно, подсказващо недостъпност, а и нещо друго, цветен аромат, който издаваше преливаща женственост. — Не сте ли сама?
Тя повдигна вежда.
— Защо питате?
— Усещам аромата на парфюм, различен от вашия. — Той сви рамене и й подаде двете папки, които носеше. — В първата съм описал всичко, което не търпи отлагане а, във втората — това, което би трябвало да се направи.