Константин Константинов
Незначителна история
На малката гара трябваше дълго да чакаме местния курортен влак. Жегата на юлския следобед трептеше над пожънатото поле. Три прашни салкъма пред станцията с жълтеещи листа не помръдваха. Под тяхната хилава сянка бяха сложени маси от бюфета и облегнати отгоре им, дремеха неколцина пътници. Църкаха жетварчета, някъде отзад, като насън, чукаше дотегливо телеграфен апарат, от време на време помпата за вода заскрибуцваше.
Моят другар се размърда, погледна часовника си, сръбна малко от топлата пембена лимонада и с гримаса я глътна. Вече час почти седяхме така, разменяйки сегиз-тогиз по някоя ленива дума, натиснати от тъпо равнодушие. От станцията излезе чиновник, завъртя ръчката на семафора и се върна. Автоматичният звънец удари няколко пъти. Имахме още толкова да чакаме.
В това време някаква сянка мина по масата и един бодър глас се обади:
— Добър ден, господин следовател!
Един стражар, стегнат, с приятно, малко лукаво селско лице, почтително изправен, отдаваше чест, обърнат към другаря ми, който вдигна глава и се мъчеше да го познае.
— Не можете да си припомните… Пешо Рангелов, младшията Пешо от Н-ското околийско управление — продължаваше човекът. — Ходехме с вас по следствия…
— Ти ли си бе, Пешо! — отвърна учудено другият. — Как да не помня? Ами — що щеш тука?…
— Командировка, господин следовател — ухили се той широко, доволен, че го познаха. — Карахме арестанти до В., па се връщам… Аз служа сега в София. Вие нещо по произшествие сигур?…
— Няма вече произшествия, Пешо. Напуснах службата.
— Тъй, тъй! Значи, по частна работа тогаз! Е, как сте още?…
— Слава богу!
Моят другар извади цигари, запушиха, побъбраха още малко. После подаде ръка за сбогуване.
— Хайде, добър час, Пешо! Драго ми е, че се видяхме. Па друг път пак се обади!
— Благодарим, господин следовател — засмя се отново стражарят. — Може ли да не се обадя! Зер малко сме се трепали двамината из ония пущинаци!… Хай, добър път и на вас и добро виждане!
Той тропна чизмите, завъртя се кръгом и пъргаво тръгна към чакалнята.
Другарят ми го изпрати с поглед, сви вежди, угаси нервно цигарата и се замисли. Минаха така две-три минути и после той изведнъж заговори, вече съвсем съживен:
— Хм! Какво чудно нещо е това човешката памет! Ето, тая среща ме върна няколко години назад. Представи си, една ивица от моя живот — обикновена, равна, без особени събития, която почти не бях си спомнял — сега изведнъж възкръсна в съзнанието ми, обзе ме цял, потопи ме напълно в себе си, като че съм пак в онова време и в ония места. И на̀, струва ми се, че усещам сега приятния мирис на прегоряло мляко, който идеше от кухнята на тогавашните ми хазяи, виждам ощърбената чаша от дебело, зеленикаво стъкло на масичката до леглото ми, чувам пътната врата, която скърцаше различно — при отваряне и затваряне… И колкото повече си спомням, по̀ не мога да се откъсна. Де беше то ли? Чакай, ще ти кажа.
Той помести стола и се приближи:
— Замествах известно време следователя в Н., околийски градец в западния край на страната. Градчето — прашно, сбутано между каменисти хълмове селище. Глухота, сиромашия, мъртвина, с една дума, истинска българска провинция. По тия места не растат нито пшеница, ни овощия, нито зеленчук. Населението се храни само с царевица, на която казва жито. Околните села, малки и бедни, се състоят повечето от групи колиби: няколко къщи, струпани на някое бърдо и отдалечени километър-два от други такива. Народът, затъпял от немотия и труд, бог знае от що се препитаваше: толкова тая земя, обрасла само тук-таме с габър и бук, беше безплодна и пуста. Отивах там за пръв път. Участъкът беше голям, но работа нямах много. Произшествия се случваха рядко, най-често дребни кражби и побоища. Може би защото знаех, че съм временно там, всичката тая запуснатост не ми тежеше. Дори понякога ми харесваше — тоест чувствувах, че това е то земята ни — моята, твоята, нашата земя, — разбираш ли, и ми биваше добре. Бях ерген, имах куче и ловджийска пушка и често скитах из стърнищата наоколо. Понякога, вместо да насрочвам разпит в града и да разкарвам хората, сам ходех из селата. Началството нямаше нищо против, хората бяха доволни, а и мене ми биваше приятно. Метна пушката, взема кон от околийското управление, ей тоя Пешо идваше почти винаги с мене — и хем свършвах работата си, хем се връщах с някой заек или чифт пъдпъдъци.
Особено обичах есенните дни — ония слънчеви, просторни, слабо замъглени дни, от които е изсмукан всякакъв шум, всякакво движение. Сухи долове с опадала шума, нивя, дето необраната царевица шумоли като стъпки зад тебе, крайпътни сливи с останал тук-там, подобно кехлибарени зърна, плод, някоя кирпичена хижа на хълма с лента синкав дим над нея — всичко това беше неизказано хубаво и приличаше на обширно напуснато царство, което се готви за сън…