Тия разбойници тръгнали от човек на човек да връщат удържаните суми и да увещават всеки поотделно да не казва нищо при следствието. Каза още, че и на нея се заканвали с уволнение, а преди три дни, когато дошло съобщение, че ще дойде следователят, вечерта, като излязла да си налее вода от чешмата, отгоре й били хвърлени два камъка и единият я ударил. И показа белега на лицето си.
Аз скочих:
— Как е възможно това?… Защо не се оплакахте веднага?…
Тя сви рамене и се подсмя:
— Против кого?… Беше късно, в тъмното не видях никого. Как ще докажа, че те са хвърлили камъка. Вие, съдиите, искате доказателства…
После стана и попита може ли да си отиде. При вратата позапря за минута и като че неохотно каза:
— Тук, в нашето село, няма нито хотел, нито хан. Мъчно ще намерите място за пренощуване освен… у кмета. Ако искате, моята стая ще бъде свободна. Аз ще ида да спя у съседите.
Тракна вратата и излезе.
Останах сам в здрачената стая. Скочих, разтъпках се из стаята, погледнах през прозореца. Свечеряваше се. Снегът, все тъй едър, продължаваше да вали. По калния път към селото бързаше с широки крачки учителката. Малко приведена на една страна от вятъра, който увиваше роклята в краката й, тя ставаше все по-малка и по-малка, докато се загуби. Изведнъж всичко ми се отщя — и работата, и моят собствен живот, всичко. Стана ми блудкаво и противно, като след пиянство. В тая минута си спомних тайните знаци на кмета и секретар-бирника и потръпнах. И в същото време една подла мисъл мръдна в съзнанието ми: слава богу, утре си отивам!…
Вън се чу глъчка, влезе пъдарят. Продължих разпита. Хората, очевидно наплашени, изпърво не искаха да разправят. Но скоро всичко се установи. Ония хайдути, кметът и секретар-бирникът, уредили цяла система на обир: задържали от раздаваната помощ — от кого четвърт, от кого третина — под предлог на някакви разноски, като вземали разписки за цялата сума. Сега пък почнали да връщат на някои: уж станало грешка. Двамината, разбира се, отричаха напълно и обвиняваха учителката, че ги клевети и насъсква селяните. Още там обаче аз ги привлякох за обвиняеми.
Привърших късно вечерта. В селото наистина нямаше де да се спи, а у кмета, разбира се, не можех да отида. Накарах да ме заведат в квартирата на учителката. Хазаите ме чакаха, хапнах набързо и останах сам. В малката стаичка с варосани стени, пердета от хасе и газена лампа бумтеше печка. Всичко беше притъкмено, чисто, приятно. Маса с тъкана покривка и будилник, куп детски тетрадки, два-три учебника, няколко преводни книги, в ъгъла — семеен портрет и над него клонче с две дюли. Навън — глуха, зимна, селска нощ. Капнал от умора и от студа през деня, веднага съм заспал.
На заранта рано-рано Пешо потропа на вратата и тръгнахме за града. Попитах за учителката. Казаха ми, че била в училището — чак в другия край на селото. Тъй си и заминах, без да се сбогувам…
Някъде в полето проточено извика говедар. Другарят ми бе млъкнал, гледаше разсеяно и потропваше с кутийка кибрит по масата.