— Е?… Това ли е всичко? — обадих се аз, като почаках малко.
— Какво, не си ли доволен?… Нали още в началото ти казах — историята е съвсем незначителна.
— Добре де… но някакъв край няма ли?
— Край ли?… Има, разбира се. Само че и той е като целия разказ — най-обикновен. Да ти го доразправя. Наскоро ме откомандироваха, прибрах се пак в София. През лятото, в края на ваканцията, връщайки се от Варна, слязох на горнооряховската гара, за бюфета. В тълпата пътници от разни влакове блъснах се, без да ща, о някого. Мярна ми се познато женско лице и изведнъж се сетих. Беше учителката от онова село. Обадих се, спряхме се за минута-две сред навалицата. Тя беше и тук същата — сухо сдържана, само че сега страшно отслабнала и с розови петна по скулите. В едната си ръка държеше куфар и метнато отгоре му шарено домашно одеяло, в другата — денкче от черга, вързано с въже. Под мишница крепеше букет смачкани цветя. Отиваше някъде, не помня точно де, учителка в тревненски колиби. Уволнили я още веднага след почване на следствието. Не знам защо, при тая новина страшно се сконфузих… Нали знаеш, това наше професионално и лицемерно възмущение от несправедливостта… Тфу!…
— А с делото какво стана? Прекратиха ли го? — попита тя на сбогуване, като сви очи насмешливо.
— Как ще го прекратят? — сопнато отвърнах аз. — Не съм се сетил да питам, но навярно скоро ще се гледа.
— Хайде де! — още по-предизвикателно се подсмя тя, кимна с глава и се изгуби между пътниците.
Като се върнах в съда, справих се за делото. Насрочено бе чак през пролетта.
В определения ден коридорът на съда се изпълни с ония смачкани, оживотинени от немотия хора, които бях разпитвал година и половина преди това. Сега обаче, както обикновено става у нас в подобни процеси, те всички смекчаваха или се отказваха от първите си показания: не помнели точно, много време минало, прости хора били и сбъркали в сметките, получили си всичко напълно. Обвинението явно оставаше без основа. Аз надникнах в залата и чаках да призоват най-важния свидетел: учителката. Но председателят, съобщавайки, че призовката на тая свидетелка е върната със забележка „лицето е починало“, заяви, че ще се прочетат показанията й, дадени на предварителното следствие. И това обаче не помогна. Прокурорът трябваше да оттегли обвинението си. Подсъдимите бяха оправдани.
Моят другар стана, запали цигара, усмихна се криво и рече:
— Ето ти и края. Ела сега да се поразходим и да причакаме влака.
1934