— Върви но дяволите!
Тя отново го потупа по рамото.
— Искам да разбера как овладя импулса да убиваш, Пол.
Той извърна поглед от нея.
— Моля те, това е много важно.
Джерико изчака, но Роджърс не каза нито дума.
— Какво се случи, та не уби онова момче, Уил Донахю? Ако можеш да ми обясниш какво точно е станало, не се съмнявам, че ще успея да извърша необходимите корекции, за да решим този проблем.
Роджърс я погледна.
— Супервойник, който не иска да убива? Какъв смисъл има?
— Разбрал си ме погрешно. Супервойник, който е програмиран да убива само враговете.
— И кой посочва враговете?
— Това не влиза в заданието ми. Други решават тези неща. Политиците.
— Колко успокояващо!
— Не усложнявай нещата, Пол. Просто ми кажи как го направи.
Изведнъж Роджърс застена и ако ръцете му не бяха вързани, щяха да сграбчат онова място на главата му.
Развълнуваната Джерико скочи от мястото си, втурна се към другия край на помещението и домъкна някакъв медицински апарат с монитор. Трескаво прикрепи електроди на слепоочията на Роджърс, после разкопча ризата му и постави няколко сензора на гърдите му и един на врата. Включи машината и впери поглед в екрана. Въведе някакви команди на клавиатурата и се зае да изучава резултатите.
През цялото това време Роджърс стенеше, охкаше, виеше от болка. В един момент завъртя глава настрани и повърна.
Джерико не му обърна никакво внимание.
— Удивително! — възкликна тя. — Но трябва да те свържем и с апаратура за триизмерни изображения, скенер или нещо подобно. Техниката, с която разполагаме днес, е на светлинни години от онази, която използвахме преди трийсет години. Тя ще ни даде ясна представа за случващото се. Ще направим и пълна кръвна картина, разбира се. Това ще отнеме доста време, но ще изпълним всичко, както трябва. Обещавам.
Джерико позвъни някъде и двайсет минути по-късно Роджърс, който продължаваше да изпитва агонизираща болка, бе отведен в друго помещение. Там го поставиха да легне в нещо като тунел и прегледаха тялото му на скенер.
Джерико наблюдаваше екрана, който показваше състоянието на вътрешните му органи.
— Колко силна болка изпитваш, Пол? Моля те, бъди прецизен. И каква е честотата на пристъпите?
— Майната ти! — изкрещя той.
— Губим ценно време. Нямам представа кога ще настъпи следващата криза.
Роджърс не отговори. Ядосаната Джерико насочи вниманието си към екрана.
— Това е удивително — отбеляза тя. — Вече виждам какво можем да подобрим. — И започна да си води записки на един таблет. — Ще извадя старите изследвания от архива и ще ги сравня със сегашните. Това ще ми позволи да анализирам задълбочено промяната. Болят ли те ставите? Използвахме композитни материали, преди останалите да оценят предимствата им. Поздрави са от стоманата и по-гъвкави от пластмасата. Скенерът обаче показва нарушения в костната структура. А най-интересните данни постъпват от мозъчния имплант…
— Млъкни! — изкрещя Роджърс.
Тя продължи, сякаш не го бе чула.
— Знаеш ли, че мозъкът ти е оплел мрежа от неврони около импланта? И дори е пробил корпуса му? — Джерико помълча и добави развълнувано: — Мозъкът ти е проникнал вътре в импланта. Сигурно това е източникът на…
— Млъкни!
Тя замълча, но устните й продължиха да се движат. Очевидно си говореше сама. Очите й блестяха от вълнение, породено от онова, което виждаше, а Роджърс се гърчеше в агония.
Когато болката започна да утихва, той се извърна и я видя вглъбена в екрана. Копнееше да сложи край на тази лудост. Първо на нея. А после и на себе си.
— Това не беше Балард — каза той.
Думите му привлякоха вниманието й и тя се обърна към него.
— Значи ти си го изхвърлил през прозореца?
— Не мисля, че и другият е истинският Балард. Къде е той?
— Не се притеснявай, Пол. Всичко ще приключи съвсем скоро.
— Много неща ще приключат съвсем скоро.
Включително животът ти.
— Ей сега се връщам — каза Джерико. — Трябва да проверя някои неща.
Тя излезе от стаята и остави Роджърс легнал, с поглед, вперен в тавана. Той се опита да помръдне ръцете и краката си, но не успя.
По дяволите!
Времето му изтичаше. Възможностите му също.
Когато вратата се отвори отново, дори не си направи труда да погледне към нея.
— Пол?
Сега вече се обърна. На прага стоеше Сюзан Дейвис, която пристъпи към него и го погледна.
— Съжалявам — каза тя. — Не мога да направя нищо, за да ти помогна.
Той сви рамене.
— Тя ли те е осиновила?