Докато го обикаляше за втори път, оглеждайки титаново-керамичмата му обшивка за пробойни, Зихов изведнъж усети присъствието на нещо, което преди не бе забелязал: на осветената от Юпитер страна като сенник над илюминатора стърчеше огледало на слънчеви батерии, под него — грубо огъната антена. Той не помнеше подобни съоръжения на „Астрид“. Вярно, стар кораб беше, възможно бе да са ги поставили при някой по-късен ремонт, но цялата работа бе извършена удивително примитивно. Дори по принуда из пътя да са ги монтирали, пак говореха зле за бордовия инженер, дошъл на неговото място.
Зихов така се изненада от откритието си, че пропусна да го съобщи в шлемофона, защото някаква луда надежда го накара бързо да се запримъква към шлюзовата врата.
Този тип врати притежаваха отвън и отвътре ръчни системи за херметизиране, които също изглеждаха незасегнати от взрива, избухнал на отвъдния край на кораба. Главното колело се завъртя с такава готовност, сякаш току-що е било смазвано, а след още мъничко усилие Зихов успя да бутне вратата. Въздухът, затворен вътре, го блъсна в гърдите с експлозивния си устрем към вакуума на космоса и щеше да го отвее от кораба, ако Зихов предварително не бе се хванал здраво. Все с тая запъхтяна надежда, той се вмъкна вътре с най-голямата възможна за безтегловието скорост и веднага затвори след себе си. Едва тогава откачи от шлема прожектора, взе го в ръка и заосветява помещението. Край отсрещната стена като удавник под вода се гърчеше човек, чийто въздух той бе ограбил с влизането си. Беше в скафандър, но с открита глава.
Зихов доплува до него, измъквайки резервния шланг на своя дихателен апарат и го натисна върху устата му, когато усети, че тялото в прегръдката му задиша почти равномерно, той освободи едната си ръка и улови отплувалия встрани прожектор, насочи го в познатата посока. Станиолените ресни пред вентилационната решетка блещукаха с вяли полюшвания. Кондиционерът работеше, макар и с последни резерви, но помещението сигурно щеше да се напълни отново с въздух. Космическите кораби за далечни полети имаха във всеки отсек автономни системи за въздух и храна, разчетени да издържат половин година.
След няколко минути човекът пред него опря ръце в стената, извъртя се и се засмъква към пода, при което сам изхлузи лицето си от дихателната маска. Борд-инженерът бърза изключи шланга и едва тогава се взря в незакритата от многомесечните брада и мустаци част на лицето му — беше Верин, командирът на кораба.
Томазо Верин не смогна да направи нищо повече, освен да седне, облегнал гръб на стената. Лицето му бе до неузнаваемост изтощено. Той избъбра нещо, опитвайки се да махне с ръка, но Зихов не го чу заради шлема си и побърза да го свали. Викна радостно, макар след скарването им да бе обявил този човек за своя най-голям враг:
— Хей, жив ли си, човече?
— Махни тоя прожектор! — изпъшка Верин с болезнено стиснати клепачи. Изглежда, същото бе казал и преди, а щом светлината се отклони, примига с горестна досада. — Зихов?… Ти ли се намери да ме опасяваш!
— Ей, ама зло! Поне в такъв момент на човек би трябвало да му е все едно кой го опасява — отвърна бордовият инженер и тромаво приклекна, за да не стърчи над него. — Чак толкова ли ти е неприятно?
Томазо Верин още се задъхваше като след тежка преумора, но сякаш го задъхваше и нещо друго.
— Изпусна ми последния въздух, говедо такова!
— Да не си решил целия си живот да прекараш тука?
— Точно това съм решил.
— Тогава аз съм излишен — рече борд-инженерът, едва сега усетил силата на огорчението си, и потърси с ръка стената, за да се изправи.
— Чакай! — опря го бившият му командир.
— Има ли какво повече да си кажем?
— Има. Когато излезеш, ти веднага ще ме убиеш, защото ще излезе и останалият въздух. А скафандърът ми е празен. Тава ще те удовлетвори ли най-после?
Зихов не бе имал никакво намерение да го оставя, но в немощната ирония на бившия му командир звънна нещо като опит за предсмъртно сдобряване.