- Натикай си го в задника, бейби - изтърсва един от малолетните престъпници с нежен гласец. Наясно е, че пред тях съм беззащитен като жужаща в ушите муха.
- Ще се обадя в полицията.
- Вече го направих - чувам иззад гърба си. Там се е материализирала мощната пенсионерка от долния етаж, дето отговаря за наемите в качеството на някаква си домакинка. Пишлеметата свиват рамене, изпъват кожените си якета, плюят самомнително на земята и потеглят колебливо, почти доброволно. Насочват се към входа с жестове, наподобяващи онаниране, и мъжкарски псувни, като последният не пропуска да изстреля към нас горящия си фас, наподобяващ червеното зарево на ракета. Едва са излезли на улицата, когато се разнася шумът от паническо търчане.
Жената изсумтява.
- Хванаха си се.
- Ще идва ли тази полиция?
- Ама разбира се, че не. Какво ще ги тровим с такива. Бях тръгнала към грила.
Адреналинът избистря ума ми за миг, ала сега, в опит да изровя ключовете, усещам пръстите си като връзка наденички. Жената се е отправила към входа и това ме устройва, понеже в натрясканата ми глава преде вдървено, обсебващо любопитство. Изчаквам я да се скрие от поглед и надзъртам в сенките между кофите.
На асфалта край дворните контейнери спи младо момче. В мрака се очертава едва различим черен силует.
Приближавам се, протягам ръка. Фигурата очевидно долавя стъпките ми и на мига от сгушеното тяло отпаднало се надига глава, отваря очи и най-сетне се досещам какво е.
Най-красивото нещо, което някога съм съзирал.
Тутакси осъзнавам, че го искам.
То е малко, хилаво и свито в причудлива поза, сякаш изобщо няма стави. Главата му е между коленете, а по мръсния паваж се е разпиляла буйна черна грива.
Не може да е на повече от годинка. Най-много година и половина. Малко зверче. Изобщо не прилича на онези едри и мастити зрели екземпляри от изображенията. Ранено е или изоставено, или пък е изгубило останалите. Явно онези впубертетчени хоплити[1] още не са успели да му сторят зло. Как е попаднало на двора, как се е озовало в центъра на града? В този момент сърцето ми забива бясно, извръщам се рязко, наполовина с очакването да съзра гигантска приведена сянка, която се прокрадва от площадката с кофи за смет към входа, а оттам - в лоното на простиращия се отвъд парк.
Действам инстинктивно. Навеждам се към зверчето и внимателно извивам предната му лапа зад гърба му. Събужда се, но не се съпротивлява. За по-сигурно омотавам ремъка на чантата си около трола, така че лапите да останат притиснати до хълбоците му. Хвърлям бърз поглед назад и вдигам създанието в обятията си. Леко е, сякаш с птичи кости, тежи малко по-малко от дете със същите размери.
Прокарвам поглед по прозорците, само в спалнята на съседа от долния етаж мъждука червеникава светлина. В рамката се мярка главата на млада жена с екзотичен вид, ръка придърпва завесите. Сега.
В миг сме у дома.
Страшно слабо е. Не се дърпа, когато го оставям на леглото, само впива в мен червеникави котешки очи с вертикални черни зеници. Има муцуна, наподобяваща котешката, с малко по-издаден гръб на носа, ноздрите са широки и ясно изразени. Устата изобщо не напомня разцепената муцуна на куче или котка, а представлява тясна хоризонтална резка. В целостта си дотолкова наподобява човешкото лице - като на вълнеста- та маймуна или друг плосколик примат - че е лесно да се досетиш защо тези черни създания винаги са били смятани за някакви горски хора, обитаващи пещери и бърлоги - човешки карикатури, създадени по приумица на природата.
На светлината още по-ясно личи крехката му възраст. В очертанията на лицето и тялото му има мекота и закръгленост, и умилителна тромавост, характерни за всички малки животни. Гледам предните му лапи - като на плъх или енот, гъвкави, кокалести пръсти и дълги нокти. Размотавам ремъка на чантата, а то дори не понечва да дращи или хапе. Само се обръща настрана и се свива на кълбо, придърпва опашката с пискюл между бедрата и долепя предните си лапи до гърдите. Чорлавата черна грива се разлива по муцуната му и то издава онази подобна на стон въздишка, досущ като куче, потъващо в сън.
Стоя до леглото, взирам се в малкото тролче и усещам силна миризма, която обаче не ми се струва противна: като смачкани плодчета от хвойна с някаква друга нотка - мускус, пачули? Тролът не помръдва. Кокалестият му хълбок се повдига в такт с учестеното дишане.
Вземам колебливо вълненото одеяло от дивана, присядам до леглото, после го разстилам върху трола. Единият му заден крак ритва по рефлекс с бързината и силата на светкавица, а одеялото полита право към очите ми. Издърпвам го от лицето си с разтуптяно сърце, очаквам изплашеното животно да ми се нахвърли със зъби и нокти. Но не. Тролът си лежи на кълбо и диша спокойно.