Приближавам се още малко.
- Болно е, сериозно е болно - казвам.
У дома в Малаял имахме много котки и кучета, и други животни, които бродеха около къщите ни. Когато едно животно изглежда така, скоро ще умре.
Докосвам го. На допир е кокалесто и горещо, а козината му е осеяна с възелчета и сплъстени снопчета. Ноздрите му се разширяват и трепкат, не познава миризмата ми. Лицето му не е котешко, по-скоро като на маймуна. Или човек.
Микаел ме моли да внимавам с напрегнат, шептящ глас.
- Това не е котка, а трол - казва ми. Не знам думата трол, но разбирам, че го представя за наистина диво животно, малко зверче, което е намерил.
- Не е яло вече два дни - гласът на Микаел едва се чува.
- Сериозно болно е - повтарям.
Спомням си какво направих веднъж, когато намерих под къщата кучешко леговище. Не знам какво е станало с кученцата, понеже писмото от Манила вече бе пристигнало, а татко и брат ми още на следващия ден ме заведоха в Замбоанга и ме натовариха на кораба от Котабато. Казаха, че съм щяла да стана медицинска сестра. Зарадвах се, понеже си мислех, че това ми се удава. Тъкмо се бях научила да се грижа за малки, още слепи кутрета, чиято майка бе прегазена от джипни[12].
Вземам консервата и жестикулирам с нея, докато Микаел не отива в кухнята и не чувам скърцането на отварачката. Връща се с отворената котешка храна. Пъхам пръста си вътре и разбърквам. Котешката храна наподобява гъста кал на бучки. Предпазливо протягам пръст към устата на трола, а той отдръпва немощно глава, уплашен е, облата му глава трепери като на малко котенце. Дъхвам върху пръста си, затоплям храната и ѝ придавам собствената си миризма. Пак протягам пръст и сега души продължително, мнително. После обаче измежду устните му се подава малко розово езиче и близва. Веднъж. Дваж.
Разсмивам се, зарадвана от победата, пък и заради гъделичкащия пръста ми език. Срещам смаяния поглед на Микаел.
- Преди не ядеше котешка храна.
- Може би трябва да му се дава по този начин. Мисли си, че съм неговата mama.
Не знам дали Микаел ме разбира, ала в очите му се чете скептична веселост, която покрива бушуващата в тях тревога.
Той гледа как тролът изяжда няколко бучици от кафявото тесто. После клепачите му натежават, помежду им остава само бляскава резка. Не е имало сили да изчисти очи, в ъгълчетата се виждат жълти топченца. Ставам, подавам консервата на Микаел и отивам да си измия ръцете на кухненската мивка. Той ме следва.
- Хиляди благодарности - казва ми. Свивам рамене, вдигам вежди: дребна работа. Ала съм по-горда и щастлива от когато и да било в тази страна.
Микаел оставя котешката храна на плота и изневиделица хваща ръката ми, притиска я, вдига я до гърдите си.
- Благодаря - повтаря, а мен ме хваща страх, извъртам се, за да го отблъсна и изчезвам в антрето със скоростта на сянка, ала преди да затворя вратата зад себе си безшумно като шепот, не се сдържам да не хвърля бърз поглед по посока на кухнята: Микаел стои на вратата с неразгадаема физиономия, а сърцето ми бие ли, бие - по-бързо от много, много време насам.
АНГЕЛА
Песи не е здрав, храни се, пие и ходи до тоалетната, но не е здрав. Козината му не лъщи, в очите му не гори огън, играе с неохота, спи денем и нощем - един и същи сън, напомнящ на треска.
И аз самият не ям, нито спя, липсва ми поглед върху работата. Рутинните задачи си вървят, но нищо особено креативно. Торбите със Сталкер, които Мартес ми даде, прашасват в ъгъла. Този проклет краен срок ми изглежда далечен, а на практика остават едва няколко седмици.
Паломита го разбра веднага при вида на Песи.
Нещо трябва да се направи. Час по-скоро.
EKE
Моя милост разполага с място в ложата, липсва само един театрален бинокъл, а драмата е първокласна финландска сапунка. Ангела и Доктор Спайдърмен седят в едно от задните сепарета на Кафе Бонго. Заедно. Не съм единственият, който следи хода на събитията - в тази жалка дупка от векове не се е случвало нещо толкова интересно.