Дращене на стълбището.
Черен нюанс, нощно петно се втурва към сянката зад парапета, а аз се досещам.
И преди съм го виждала. Някак си е успяло да се измъкне от апартамента му.
Оставям торбата на пода и бързам да отворя консервата, дръпвайки пръстена на капачката, топвам пръст в светлокафявата маса и приклякам, размахвам ръка във въздуха. Изсъсквам мека подкана. Животното тозчас надушва храната. Ушите му щръкват от сянката на парапета, сетне се приближава, промъква се странично, готово да си плюе на петите, с потръпваща опашка, и най-сетне се снишава пред мен, ноздрите му трепкат върху финото личице. Проточва муцуна колебливо, после облизва пръста ми, сякаш си спомня - а може би наистина е така - онзи миг, в който бе болно и слабо, а аз бях неговата mama.
И стъпки, стъпки. Изотгоре. Вдигам поглед, тролът също се сепва като пружинка, ала не тътри да бяга. Микаел.
- Боже, Боже, Боже! - ниже той. - О, небеса. По дяволите. Благодаря.
Идва и вдига животното в обятията си, решително, сякаш е дете; то не се дърпа, само го сграбчва с лапи за ризата като маймунче. Микаел не казва нищо повече, изкачва се по стълбите, тича, прескача по две стъпала наведнъж, а аз го следвам - какво друго мога да сторя. Торбата и отворената консерва остават на стълбището. Все ми е едно.
АНГЕЛА
Паломита влиза след мен. Затварям вратата, отивам в гостната и пускам Песи на пода.
Не знам дали би трябвало да взема навития на руло вестник, или да го отрупам с пъдпъдъчи яйца.
- Как, по дяволите, го е направил? - питам на глас, без да ме е грижа дали жената изобщо разбира. Студено ми е, при все това от всяка моя пора капе пот. Ами ако оная дърта клюкарка, оная слухтяща домакинка бе видяла Песи на стълбището?
Тръшвам се на дивана. Паломита сяда до мен. Започвам да нареждам на бърз, почти истеричен английски.
- Може ли да те помоля, мога ли да се надявам, че няма да споменеш, че няма да кажеш за този домашен любимец на никого? В този блок навярно не е разрешено да се гледат животни - научи ли някой, ще го изгубя. Той не вреди. Страшно е интелигентен, мен ме слуша, но не е задължително да слуша и други. Може да се случи нещо.
Жената кима, усмихва се, а тясното ѝ лице с големи очи за миг ми се вижда почти красиво. Та нали вече за втори път ми спасява Песи. Все някак трябва да мога да ѝ се отблагодаря, но не знам как да го сторя. Жената ме гледа като кокер шпаньол.
Откъм антрето се чува щракване.
Скачам от мястото си, и двамата с Паломита виждаме едно и също: Песи се е изпънал доколкото му е възможно, средната част на тялото му изглежда неестествено разтеглена - подобно на котка, която се опитва да докопа нещо нависоко, и съсредоточено върти бравата на вратата с дългоноктестите си пръсти.
Щрак.
Вратата се отваря.
Песи поглежда към нас с извита, настръхнала опашка. Цялото му същество излъчва гордост.
Гордост. Ликува, понеже е способен да ме имитира - мен, дето винаги отварям вратата по този начин, преди да изляза в онзи свят, който не му принадлежи.
- Сам я е отворил - задъхва се Паломита.
С един скок се озовавам в антрето, Песи се дръпва назад; затварям вратата, вадя ключовете от джоба си, завъртам единия в ключалката: щрак - заключено.
После се разсмивам, смея се доста безразсъдно. Паломита отначало е озадачена, но малко по малко започва да се кикоти, докато аз се удрям с ръце по бедрата и вия. Ушите на Песи потрепват от изумление.
МАРТЕС
Виждам художественото оформление и вече знам: това е то. Върховите постижения на годината[17], Златният стандарт, наградите EPICA и каквото си пожелаем. Просто е брутално, не се наложи да мислим за друго - наистина това тук е адски точно - освен за мотото с изключително дискретен шрифт, а разбира се, не сме и добавяли друго, понеже нищо не бива да смекчава ефекта на тази снимка.
На светъл, неутрален фон се вижда трол. Оголил е зъби, свиреп на вид, кой знае какво е трябвало да направи Микеланджело на Фотошопа, за да докара подобен пламък в очите му. На снимката изглежда чу- довищно едър, поне два метра, а въпреки това е слаб и гъвкав като камшик, дори лицето му не е муцунес- то, както на онези редки снимки на тролове, които са ми попадали - поразително наподобява лице на човек. Гривата му се вее. Катраненочерната му козина лъщи. Извитите нокти на горните и долните лапи сякаш ще сграбчат въздуха. Хванат е насред див, изпънат отскок, нещо между балет и брейк; заредената с неистова енергия снимка кара зрителя инстинктивно да напрегне всеки мускул, отскачайки назац. И този животински пънк-бог е обут в Сталкер, които му стоят като шити по мярка.
17
Конкурс за решения в областта на дизайна и маркетинга, провеждан ежегодно във Финландия от 1980 г. насам. Б. пр.