Съзависимите бяха нещо като необходимо зло. Те бяха враждебни, контролиращи, манипулиращи, уклончиви, и ми създаваха чувство за вина. С тях се общуваше трудно, противопоставяха се на почти всичко и понякога ужасно ги мразех, тъй като бяха постоянна пречка пред непреодолимото ми желание да се надрусам. Те крещяха, криеха ми хапчетата, цупеха се, изливаха ми пиенето в мивката, опитваха се да ми пречат да си набавям дрога, искаха да знаят защо им причинявам това и какво не ми е наред. Те обаче винаги бяха наблизо, готови да ме спасят от бедите, които сама си навличах. Съзависимите хора около мен не ме разбираха и неразбирането ни бе взаимно - аз не можех да разбера нито себе си, нито тях.
Първата ми професионална среща със съзависими личности беше доста по-късно - през 1976 година. По това време в Минесота наркоманите и алкохолиците вече се наричаха зависими от химични вещества, семействата и приятелите им - значими други, а аз бях възстановяващ се наркоман и алкохолик. Тогава работех като консултант в областта на зависимостите от химични вещества - онази широка мрежа от институции, програми и организации, подпомагащи възстановяването на хората със зависимост. Тъй като съм жена, а повечето значими други по това време бяха жени, и тъй като бях най-отскоро в службата, а и понеже никой от колегите ми не искаше да се занимава с това, шефът ми във възстановителния център в Минеаполис ме натовари със задачата да организирам поддържащи групи за съпругите на пациентите от програмата.
Не бях подготвена за подобна задача. Все още смятах съзависимите за враждебни, контролиращи, манипулиращи, уклончиви, създаващи чувство за вина, трудни за общуване и т.н.
В моята група имаше хора, които се чувстваха отговорни за целия свят, но отказваха да поемат отговорност за собствения си живот.
Срещах се с хора, които постоянно даваха на другите, но не знаеха как да получават. Имаше личности, които се раздаваха до такава степен, че накрая се чувстваха гневни, изтощени и опустошени. В крайна сметка някои просто се предаваха. Дори си спомням за една жена, която се беше жертвала и бе страдала толкова много, че почина „от старост” и естествени причини на тридесет и три години. Тя имаше пет деца и съпруг алкохолик, който бе влязъл в затвора за трети път.
Работех с жени, които се бяха специализирали да полагат грижи за всички наоколо, но не вярваха, че са в състояние да се погрижат за самите себе си.
Срещах се с жалки останки от хора, които се лутаха безцелно, залавяйки се ту с една, ту с друга дейност. Запознах се с угодници, мъченици, стоици, тирани, и с хора, които просто задушават околните или пък отчаяно се вкопчват в тях, търсейки опора. Видях „хора с изпити лица, излъчващи страдание”, ако използваме израза на X. Саклър от пиесата му „Голямата бяла надежда”.
Повечето съзависими са завладени от мисълта за други хора. Изключително подробно и педантично те биха могли да ви изрецитират дълъг списък с различни постъпки и простъпки на зависимите. Биха могли да ви кажат какво той или тя са си помислили, почувствали, направили или казали, както и какво не са си помислили, почувствали, направили или казали. Съзависимите знаят точно какво алкохоликът или наркоманът трябва и какво не трябва да прави. И много се чудят защо той или тя постъпват или не постъпват по определен начин.
Същите тези хора, които проявяват такава прозорливост по отношение на околните, не са в състояние да погледнат сами себе си. Те не знаят какво чувстват, не са сигурни какво точно мислят и нямат идея какво биха могли да направят (ако въобще може да се направи нещо), за да решат проблемите си. При положение, разбира се, че имат някакви други проблеми, освен съжителството си с алкохолик.
Групата на съзависимите, с които работех, беше изключително трудна. Те непрекъснато се жалваха и оплакваха, опитваха се да контролират всички и всичко, с изключение на себе си. А и освен няколко скромни пионери в семейната терапия, повечето от консултантите (включително и аз самата) не знаеха как биха могли да им помогнат. В областта на зависимостите от химични вещества се работеше усилено, но вниманието бе съсредоточено върху оказването на помощ на самите пристрастени. Литературата и обучението по семейна терапия бяха съвсем оскъдни. От какво се нуждаеха съзависимите? Какво искаха? Дали не бяха просто допълнение към съответния алкохолик, посещаващ възстановителния център? Защо не можеха да ни съдействат, а вместо това вечно създаваха проблеми? Алкохоликът имаше извинение за ненормалното си поведение - той често бе пиян. Тези значими други обаче, нямаха извинение, тъй като бяха трезви в буквалния смисъл на думата.