Минаха пет минути. Хичкок го нямаше.
Накрая Клемънс стана и се качи по спиралното стълбище до горната палуба. Хичкок беше там и леко докосваше стената.
— Има я — каза той.
— Естествено, че я има.
— Боях се, че може да я няма. — Той погледна Клемънс. — И ти си жив.
— При това от доста време.
— Не — поклати глава Хичкок. — Жив си сега, само сега, в този момент, докато си тук до мен. Преди малко не съществуваше.
— Съществувах за себе си.
— Това не е важно. Нямаше те тук при мен. Само това е важно. Останалите от екипажа долу ли са?
— Да.
— Можеш ли да го докажеш?
— Виж какво, Хичкок, няма да е зле да се обадиш на доктор Едуардс. Мисля, че се нуждаеш от малко помощ.
— Не, нищо ми няма. А пък и кой е докторът тук? Можеш ли да докажеш, че е на кораба?
— Мога. Достатъчно е само да го извикам.
— Не. Имам предвид, че докато стоиш тук, в този момент, не можеш да докажеш, че го има. Нали?
— Без да се мръдна оттук — не.
— Ето, виждаш ли! Не можеш да го докажеш с мисълта си. А на мен ми трябва точно това — мислено доказателство, за да мога да го почувствам. Не ми трябват материални свидетелства, за които се налага да идеш някъде и да ги домъкнеш. Искам доказателство, което да мога да нося в съзнанието си и винаги да съм в състояние да го докосна, да го помириша и да го почувствам. А такова не може да се намери. За да повярваш в нещо, трябва да го носиш в себе си. Не можеш да носиш Земята или някой човек в джоба си. А аз искам да намеря начин да го правя, да нося винаги нещата със себе си, за да мога да вярвам в тях. Ама че е тромаво да си правиш целия този труд да отиваш някъде и да донасяш нещо ужасно материално, само и само за да го докажеш. Мразя материалните неща, защото могат да се зарежат и после да стане невъзможно да се вярва в тях.
— Такива са правилата на играта.
— Искам да ги променя. Няма ли да е чудесно, ако можем да доказваме разни неща с ума си и да знаем със сигурност, че са винаги по местата си? Иска ми се да зная как изглежда нещо, когато ме няма там. Искам да съм сигурен.
— Това е невъзможно.
— Знаеш ли, за първи път идеята да изляза в космоса ми дойде преди около пет години. Горе-долу когато останах без работа. Казвал ли съм ти, че исках да стана писател? Да, един от онези, които винаги говорят за писане и рядко пишат. И са прекалено докачливи. И тъй, изгубих добрата си работа, зарязах издателския бизнес, не можех да си намеря нищо друго и тръгнах по надолнището. После пък умря жена ми. Ето виждаш ли, нищо не остава там, където го оставиш. Просто не може да се има доверие на материалните неща. Наложи се да поверя сина си на леля му и нещата тръгнаха още по-зле. А един ден се появи разказ с моето име под него, но не беше мой.
— Нещо не схващам.
Лицето на Хичкок бе бледо и потно.
— Мога само да кажа, че гледах страницата с името ми под заглавието — Джоузеф Хичкок. Но това беше някой друг. Нямаше начин да се докаже — действително да се докаже, — че аз съм авторът. Разказът ми беше познат — зная, че го бях написал, — но онова име върху хартията просто не беше мен. Беше някакъв символ, нечие име. Нещо напълно чуждо. И тогава осъзнах, че дори и да стана известен писател, това няма да означава абсолютно нищо за мен, защото не мога да идентифицирам себе си с онова име. Всичко щеше да е дим и сажди. Затова спрях да пиша. Пък и не бях сигурен, че разказите, които намирах няколко дни по-късно на бюрото си, са наистина мои, макар и да си спомнях, че съм ги набирал. Винаги я имаше тази празнина в доказателството. Между правенето и направеното. Направеното е мъртво и не е доказателство, тъй като не е действие. Единствено действията са важни. А листата бяха останки от завършени и вече невидими действия. Доказателството за правенето е приключило. Не остава нищо друго освен спомена, а аз нямам доверие на спомените си. Мога ли наистина да докажа, че съм написал всички тези разкази? Не. Може ли да го направи който и да е писател? Имам предвид, действието като доказателство. Не. Разбира се, че не. Освен ако някой не седи в стаята, докато пишеш; пък ти можеш да пишеш нещо по памет. И след като завършиш, доказателството изчезва, остава само споменът. И тогава започнах да намирам навсякъде празнини. Съмнявах се, че съм бил женен, че имам дете или че изобщо някога съм имал работа. Съмнявах се, че съм се родил в Илинойс от баща пияница и майка свиня. Не можех да докажа нищо. Да, разбира се, хората могат да кажат — ти си такъв и такъв, но това не означава нищо.