— Трябва да си избиеш тези работи от главата — каза Клемънс.
— Не мога. Всички тези празнини и пространства. Ето това ме накара да се обърна към звездите. Мислех си как се намирам в ракета в космоса, в нищото, в нищото, как се нося в нищото със съвсем миниатюрно нещо, с тънка черупка метал около мен, как се нося надалеч от всички неща с празнините в тях. Неща, които не могат да се докажат. Тогава разбрах, че единственото щастие за мен е в космоса. Щом стигна Алдебаран II, ще се запиша за обратния петгодишен полет до Земята и ще летя напред-назад до края на живота си.
— Споменавал ли си това на психиатъра?
— За да се опита да циментира всички празнини, да запълни фугите с шум, топла вода, думи, докосващи ме ръце и тъй нататък ли? Не, благодаря. — Хичкок млъкна. — Влошавам се, нали? Помислих си го. Тази сутрин се събудих и си помислих, че се влошавам. Или ми става по-добре? — Замълча отново и изгледа Клемънс изпод вежди. — Тук ли си? Наистина ли си тук? Давай, докажи го.
Клемънс го плесна по ръката. Силно.
— Да — каза Хичкок, като разтриваше ръката си и я гледаше много съсредоточено. — Тук беше. За някаква частица от секундата. Аз обаче се чудя дали си тук сега.
— Ще се видим след малко — каза Клемънс. Трябваше задължително да намери доктора. Тръгна.
Писна сирена. Втори път, трети. Корабът се разтресе, сякаш беше получил плесница. Чу се всмукващ звук като от включена прахосмукачка. Клемънс чу писъците и усети разредения въздух. Изтичаше със съскане край ушите му. Внезапно носът и дробовете му се оказаха празни. Залитна и тогава съскането престана.
— Метеор! — извика някой.
— Вече е закърпено! — обади се друг.
И наистина беше така. Аварийният паяк на кораба бе пробягал по външната страна на корпуса и бе запушил плътно дупката в метала.
Някой говореше непрекъснато, след което започна да вика. Клемънс побягна по коридора през сгъстяващия се въздух. Погледна преградната стена и видя свежо заварената дупка в стоманата; фрагментите от метеора лежаха из помещението като части от счупена играчка. Видя капитана, членовете на екипажа и някакъв човек на пода. Хичкок. Очите му бяха затворени.
— Опита се да ме убие! — викаше той отново и отново. — Опита се да ме убие.
Изправиха го на крака.
— Не може да го направи — каза Хичкок. — Това не може да бъде. Подобни неща не могат да се случат, нали? Дойде за мен. Защо го направи?
— Всичко е наред, Хичкок, всичко е наред — успокояваше го капитанът.
Докторът бинтоваше малката драскотина на ръката на Хичкок. Той вдигна пребледнялото си лице и видя гледащия го Клемънс.
— Опита се да ме убие.
— Зная — каза Клемънс.
Изминаха седемнадесет часа. Корабът продължаваше да се носи в космоса.
Клемънс мина през преградата и зачака. Психиатърът и капитанът бяха тук. Хичкок седеше на пода, прегърнал здраво с ръце свитите си към гърдите крака.
— Хичкок — повика го капитанът.
Никакъв отговор.
— Хичкок, чуй ме — обади се психиатърът.
Двамата се обърнаха към Клемънс.
— Негов приятел ли сте?
— Да.
— Искате ли да ни помогнете?
— Стига да мога.
— Проклетият метеор е виновен — промърмори капитанът. — Ако не беше той, можеше и да не се случи това.
— Рано или късно щеше да се случи — каза докторът и се обърна към Клемънс. — Опитайте да поговорите с него.
Клемънс приближи тихо, клекна до Хичкок и започна леко да го дърпа за ръката, заговори тихо:
— Здрасти, Хичкок.
Никакъв отговор.
— Аз съм. Аз, Клемънс. Виж, ето ме. — Плесна го леко по ръката. Разтри леко врата му и наведената глава. Хвърли поглед към психиатъра, който съвсем тихо въздъхна. Капитанът сви рамене.
— Шокова терапия, докторе?
Психиатърът кимна.
— Ще започнем след час.
Да, помисли си Клемънс. Шокова терапия. Пусни му десетина парчета джаз, бутни бутилка свеж зелен хлорофил и глухарчета под носа му, сложи трева под краката му, напръскай го с шанел, подстрижи го, изрежи му ноктите, доведи му жена, викай, тряскай и го блъскай, изпържи го с електричество, запълни празнината и фугите. И къде е доказателството ти? Не можеш да му доказваш непрекъснато. Не можеш да забавляваш денонощно бебе с дрънкулки през следващите трийсет години. Рано или късно ще трябва да спреш. И когато това стане, той отново е изгубен. Стига, разбира се, изобщо да ти е обърнал внимание.
— Хичкок! — викна той с всички сили, почти френетично, сякаш самият той падаше в пропаст. — Аз съм. Аз съм, приятелят ти! Хей!
Обърна се и излезе от смълчаното помещение.
Дванайсет часа по-късно сирената отново писна.