След като цялото тичане се успокои, капитанът обясни:
— Хичкок се е измъкнал навън преди минута. Бил е сам. Влязъл в скафандър. Отворил люка. После излязъл навън. Самичък.
Клемънс примигна към огромния илюминатор, през който се виждаха размазани звезди и далечен мрак.
— Сега някъде там ли е?
— Да. На около милион мили зад нас. Никога не бихме могли да го намерим. Разбрах, че е извън кораба, когато включи радиостанцията си и гласът му прозвуча в командната зала. Чух го да си приказва сам.
— Какво каза?
— Нещо от рода на „Сега няма никакъв космически кораб. Никога не го е имало. Няма хора. Няма никакви хора в цялата вселена. Никога не ги е имало. Няма растения. Няма звезди“. Това каза. После започна да говори за ръцете и краката си. „Нямам ръце. Вече нямам никакви ръце. Никога не съм имал. Нямам и крака. Никога не съм имал. Не мога да го докажа. Нямам тяло. Никога не съм имал. Нямам устни. Нямам лице. Нямам глава. Нищо. Само космос. Само празно пространство. Само пустота“.
Мъжете мълчаливо се загледаха през стъклото към далечните студени звезди.
Космос, помисли си Клемънс. Космосът, който Хичкок така обичаше. Празно пространство, нищо отгоре, нищо отдолу, много нищо по средата и Хичкок, падащ насред нищото, понесъл се към никоя конкретна нощ или утрин…