Пи беше свързала на плитка дългата й черна коса, падаща свободно край едното й рамо. Беше толкова гъста и жива, че за миг полковникът изпита чувството на контакт с отделно същество — неземно и загадъчно, изведнъж решило да се превъплъти пред очите му. Източното у нея беше така типично, сякаш тази жена беше събрала в себе си всички качества на тази огромна, плоска и гъстонаселена земя.
— Как се чувствате? — попита той на кантонски диалект. Когато не получи отговор, повтори въпроса си и на мандаринско наречие6.
— Вече съм добре, благодаря ви — поклони се ниско тя.
Чул за пръв път гласа й, полковникът стреснато я погледна. Беше мелодичен и напевен, изключително женствен глас, който съвсем точно подхождаше на осанката й. Висока почти метър и седемдесет, фигурата й беше тънка и гъвкава като върба, но едновременно с това безупречно оформена и изключително съразмерна.
— Голямо щастие е, че попаднах на вас — продължи тя, без да вдига очи от пода пред краката си. После се опита да произнесе името му, отказа се с въздишка на безсилие и добави: — Много се срамувам. Пи ми повтаряше името ви непрекъснато в банята, но така и не успях да го науча.
— Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.
С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:
— Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.
В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.
Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.
Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.
Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“
Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.
На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.
Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.
Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:
— Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!
— Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…
Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.
— Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.
— О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.
Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.
— Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?
— Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.
— Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.