Сайго безпогрешно долови предупредителната нотка в гласа на Никълъс и усети как кръвта му завира. Привел напред лявата част на тялото си, той се опита да прикрие светкавичното движение на дясната си китка.
Ръката на Никълъс се стрелна надолу и влезе в съприкосновение с костите над китката на противника си, останали неприкрити за частица от секундата. Физическите последици от този удар бяха незначителни, но за сметка на това пострадаха нервните възли и ръката на Сайго безпомощно увисна.
Бяха съвсем близо един до друг и Сайго замахна с крак към коляното на Никълъс. За опора използва касата на вратата и ударът беше толкова силен, че ако беше стигнал целта си, коляното на Никълъс несъмнено би се строшило като крехка кристална ваза. Но той успя навреме да се дръпне и кракът на Сайго се стовари върху дървото. Разнесе се такъв тътен, сякаш цялата къща се готвеше да се срути.
Сайго възстанови равновесието си достатъчно бързо, за да се завърти и изчезне по коридора още преди Никълъс да реагира. Той стисна зъби и го последва. Юкио изтича до вратата.
— Никълъс!
Не получи отговор и забърза след двамата.
Покрита с блестящо сиви люспи, декоративната акула се поклащаше малко над дъното, устата й ритмично се отваряше и затваряше. Може би се опитваше да закуси с водораслите, проточили се край стената на аквариума. Край нея се стрелна двойка гурами3 и спокойствието й беше нарушено. Тя плесна с опашка и се скри зад стеблата на водните растения, които лека потрепваха от мехурчетата на кислородната помпичка.
Стояха неподвижно, скрити в сянката на някакъв вход. Улицата беше тиха, по настилката й нарядко отекваха стъпките на самотни минувачи.
— Какво чакаш?
— Тихо! — просъска Никълъс и продължи да брои: дванайсет, тринайсет, четиринайсет…
Иззад ъгъла се появи млада двойка, Никълъс хвърли един къс, но изпитателен поглед към мъжа, после отново насочи вниманието си към вратата на рибарския магазин, зад която преди миг беше изчезнал Сайго, Двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… Когато стигна до Трийсет и всичко остана непроменено, той хвана Юкио за ръката и двамата пресякоха улицата.
Някъде във вътрешността на магазинчето звънна камбанка. Беше тясно, с гол дъсчен под, край стените бяха наредени стъклени аквариуми е различни размери и форми. Само един-два бяха празни, с потъмнели от прах стени.
Слаб, съсухрен от годините мъж с кожа, по-сива от вчерашната мъгла, беше седнал на висок дървен стол пред рафт, претъпкан е филтри, навити на руло найлонови пликчета и кутии е храна за рибки. В магазинчето нямаше никого.
— Имате ли заден изход? — попита го Никълъс.
— А? — стреснато вдигна глава мъжът. Имаме, но…
Следван на крачка от Юкио, Никълъс вече го беше отминал, прекоси някакво тъмно коридорче и изскочи навън през незаключената задна врата. Озоваха се на мрачна и тясна пътечка, покрита с тухли. Тя водеше в една-единствена посока, всички останали бяха препречени от високи влажни стени.
Ускориха крачка и скоро зърнаха гърба на Сайго, вече на цяла пресечка разстояние. Един-два пъти се обърна и двамата е Юкио се залепяха за стените. После изчезна и Никълъс се изпоти при мисълта, че го е изгубил окончателно. Добре съзнаваше, че втори шанс няма да има. Все пак извадиха късмет — видяха високата му фигура сред тълпата около някаква будка за вестници. Стърчеше сред хората без никакъв опит за прикриване. Или е случайно, или е част от някакъв сложен маньовър, помисли си Никълъс. Нямаше как да разбере това, но въпросът си стоеше с цялата си тежест: Защо Сайго изобщо предприема предпазни мерки? Защо не иска да бъде проследен?
Над главите им блестеше синкавият диск на луната, огромен като книжен фенер, предвестник на първия сняг. Облаците бяха плоски и релефни. Светлината постоянно се променяше и Никълъс беше принуден час по час да спира, за да определя разстоянието, което ги делеше от тъмната фигура, забързана в далечината пред тях.
В един миг Сайго отново се обърна, белотата и лицето му проблесна под лунните лъчи. Никълъс рязко дръпна Юкио в някакъв вход. До слуха му долиташе ускореното й дишане, примесено с тежките удари на собственото му сърце.
Силуетът на Сайго бързо се смаляваше в далечината, Никълъс грабна ръката на Юкио и я задърпа след себе си. В резултат успя да зърне фигурата на Сайго точно в момента, в който тя се шмугваше във входа на някаква порутена дървена постройка със стръмен покрив и без никакви прозорци. Стопи се в нея без следа като нощен звяр.
Дишайки тежко, Никълъс задържа Юкио в сянката на някакъв вход, изчака няколко секунди и промърмори: