Но Таши поклащаше глава с нескрито колебание.
— Не знам… — промърмори той. — Старши инспекторът на сайгонската полиция ме притиска. Не съм сигурен дали ще мога да…
— Трябва да можете! — повиши тон Никълъс, после отново се обърна към Павлов: — Все пак ви моля да влезете в положението на доктор Ван Киет…
— Какво да направя? — прошепна безсилно Павлов. — Не мога да говоря с полицията… Не мога!
— Страхувам се, че нямате друг избор! — наведе се заплашително Таши.
— Момент! — вдигна ръка Никълъс. — Мисля, че ако доктор Павлов ни разкаже какво се е случило, ние ще открием начин да го спасим от лапите на полицията… Все пак животът му е в опасност!
— Не знам — продължаваше да поклаща глава Таши. — Това е нарушение на закона…
— Всичко ще ви разкажа — забързано прошепна Павлов. — Само не ме предавайте в ръцете на полицията!
— Можете да разчитате на нас — усмихна му се успокоително Никълъс. — Ще сторим всичко възможно за защита на интересите ви.
— Добре — кимна Павлов, лицето му отново се покри с капчици пот, пулсът му заплашително започна да се ускорява. Никълъс не можеше да определи времето, с което разполагаха. Насочи психическата си енергия към болния, уви съзнанието му в успокоителна топлина.
Павлов облиза посинелите си устни и тихо започна:
— Никога не бих дошъл тук, ако институтът не изпитваше остър недостиг от средства… Аз съм директор на Московския институт по атомна енергия „Корчатов“… Някога това означаваше много, живеех удобно, с редица привилегии… Блестяща служебна „Чайка“, голям апартамент в Москва, красива дача на брега на Балтийско море, където през лятото почивахме с жената и децата… — спря да си поеме дъх, после отново продължи: — С разпадането на Съветския съюз всичко това отиде по дяволите… Днес аз съм един обикновен просяк, пътувам хиляди километри и се моля на кого ли не, само и само да получа малко пари за института…
— И в Сайгон ли дойдохте с тази цел? — попита Таши.
Павлов направи опит да се усмихне, но на лицето му се появи само жалка гримаса. Помълча, за да успокои напрегнатото си дишане, Никълъс отново опря чашата с вода до устните му.
— В Сайгон е Абраманов, той трябваше да бъде моят благодетел… — В гърдите му заклокочи странен звук — нещо средно между кашлица и гъргорене, което може би означаваше смях: — Някога беше черната овца, може би още е… Работеше при мен в института… Някои хора го считаха за гений в своята област, но аз знаех, че има бунтарски дух и е опасен. Защото е евреин, а всички знаем какви са евреите…
Очите на руснака бавно се затвориха, Никълъс и Таши си размениха напрегнати погледи.
— Ас какво точно се занимава Абраманов, доктор Павлов? — попита Никълъс.
— С наситените неутронни полета — прошепна с усилие Павлов.
— Какво означава това? — попита Таши.
— Нали сте доктор, би трябвало да знаете! — Павлов за миг възвърна някогашната си самоувереност, после всичко потъна в суха и болезнена кашлица. Никълъс ясно долови кръвоизлива, който започваше да се оформя дълбоко в тялото му. И прекрасно знаеше какво означава това. Смъртта се приближаваше, никой хирург на света не можеше да я спре.
— Моля ви, докторе, успокойте се! — напрегнато каза той. — Не си влошавайте състоянието!
— Да, да… Зная… докъде бях стигнал? А, до наситените неутронни полета… Казано с най-прости думи, Абраманов работеше върху създаването на стабилен трансуранов изотоп… Мечтаеше да открие онази ядрена субстанция, която ще бъде евтин й неограничен източник на енергия…
— Успял ли е според вас? — попита Никълъс.
— Не, поне докато беше в „Корчатов“… Но не знам какво е направил по време на заточението си в Арзамас-16, секретното атомно градче… Видите ли, аз дойдох тук да му продам нещо, от което той страшно много се нуждае… Трябваше да ми плати голяма сума пари… Двадесет и пет милиона долара… — Изпод полуспуснатите клепачи на Павлов се плъзнаха две бистри сълзи: — Наивност ли проявих? Сега вече не разполагам с нищо… Нито със стока, нито с пари…
Разпитът беше прекъснат от дискретно почукване на вратата. Сержантът на Ван Киет показа главата си и направи знак на Таши. Никълъс искаше да изчака завръщането му, но знаеше, че няма време.
— Обраха ли ви? — попита той.
— Точно така — отвърна Павлов. — Откраднаха стоката и това е работа на Абраманов. Никой друг не би могъл да знае стойността на това, което носех… Не дойде на срещата, вместо него се появиха хора с оръжие… Никой, освен него, не знаеше къде точно ще стане тя…