— Не се приближавайте! — Извика тя. — Не мърдайте! В името на Бога не…
В този момент се разнесе тих пукот, ярка зеленикава светлина прогори ретината му и го заслепи.
— О, Буда! — простена тя. — Не!
В първия момент той реши, че е счупила крак, но тя рязко се оттласна назад и почти го събори. Очите й, побелели от ужас, бяха насочени към долната част на бедрото, където месото сякаш прегаряше.
Усети присъствието на Никълъс, вдигна глава и тикна моряшкия нож в ръцете му.
— Бързо! — извика задъхано. — Режи!
— Какво?
— Натъкнах се на неексплодирал артилерийски снаряд! Той е пълен с фосфор, американците му казват „Уили Питър“ Прогаря месото ми, ако не го изрежеш, с мен е свършено!
Беше чувал за ужасните рани, които причинява фосфорът. Той поглъща кислорода от въздуха и нищо не може да го угаси. Бей беше права.
— Хвани се за врата ми и стискай здраво!
Опря острието в края на горящата кожа и здраво натисна. Бей изпъшка, по лицето и се затъркаляха сълзи. Пръстите й се впиха във врата му, през стиснатите й зъби се промъкна болезнено стенание.
Той режеше умело, бързо отстраняваше фосфора заедно с изгорената вече плът. Очите на Бей се извърнаха с бялото нагоре, тялото й се отпусна. Беше припаднала. По-добре, стисна устни Никълъс. Острието на ножа продължаваше да отстранява зловещо съскащата субстанция. Горещината стана почти нетърпима.
Много му се искаше сега да са до онази кухня „Диен Биен Фу“. Би могъл да дезинфекцира раната с кипяща вода. Но това беше само мечта, трябваше да се оправя както може. Разкъса ризата си на ивици и направи турникет, с останалата част превърза криво-ляво грозно зеещата рана.
Накъде ли се беше запътила? Без нея със сигурност щеше да се изгуби в този лабиринт на смъртта. Но ако остане тук и чака да се свести, положително ще попадне в лапите на войниците и двамата ще бъдат екзекутирани на място. Може би ще успее да се върне по пътя, по който бяха дошли?
Успя. След около два часа отново се озова при скелета на елзаската овчарка и меко проблясващата жица на взривното устройство. През по-голямата част от това време носеше Бей на рамото си. Разбра, че момичето изпада в шок далеч преди тялото й да изстине и да започне мускулната контракция. Много му се искаше да направи нещо за нея. Но нямаше избор — помагаше й, като правеше опит да я измъкне час по-скоро оттук.
Минавайки в близост до кухнята „Диен Биен Фу“, той за миг се изкуши да спре и да затопли тялото й, но танжинското му око усети присъствието на още войници. Отдалечи се оттам бързо и с максимална предпазливост.
Остави я до елзаската, на сантиметри от жицата. Лицето й беше бяло като платно, продължаваше да е в безсъзнание. Провери състоянието й с помощта на психическата си сила. Не видя нищо утешително. Беше загубила значително количество кръв, шокът от принудителната операция беше силен. Ако в рамките на двадесет и четири часа не приеме силна доза антибиотици, инфекцията е сигурна. С помощта на дълбока вътрешна концентрация успя да снижи нивото на патогенните микроорганизми, които започваха да действат върху зеещата рана. Но не беше в състояние да я излекува.
Извърна лице към жицата и се зае да я изследва. Видя рамото на момичето, опряно в полузаровена в стената на тунела ръчна граната, точно върху предпазителя. Сърцето му се сви. Бавно започна да я отмества. Предпазителят се освободи, но експлозия не последва.
Внимателно повдигна тялото й и го прехвърли над жицата. После започна да се спуска в дупката, от която бяха дошли. Ледената вода на реката покри тялото му до кръста. Изтегли момичето след себе си. Нямаше никаква представа ще издържи ли под водата и колко време ще трае това. Давате си сметка, че място за грешка няма и трябва да действа с максимална бързина. Би било глупаво да я удави точно когато е на път да я измъкне от ужасните подземия.
Потопи глава под водата, отвори танжинското си око и се остави да бъде изведен до коритото на реката. Бей тежеше като олово, тялото й го дърпаше надолу към дъното. Оттам се надигнаха тиня, парчета дърво и жици, раздвижени от мощните тласъци на краката му.
Най-сетне усети течението и разбра, че се намира в средата на реката. Извади главата на момичето на повърхността и заплува към насрещния бряг. Издърпа отпуснатото й тяло на пясъка, от гърлото й излетя спазматична кашлица, придружена от струи вода. Той видя със задоволство, че в нея нямаше кървави примеси. Може би беше дошла в съзнание от студената вода, скоро усети болката и започна да стене. Никълъс отново отвори танжинското си око, този път за да потърси природните болкоуспокоителни, изпълващи всяка жизнена среда.