Тайните помагаха на Шоза — оябун на клана Кокоро гуруши, да стои по-далеч от затвора. А там влязоха твърде много едри финансисти, висши чиновници и професионални политици по обвинения в измама, укриване на доходи и незаконно финансиране на политически партии.
Тясна ивица блестящ плат прикриваше по декоративен начин слабините на момичето, гумен предмет с фалическа форма запълваше устата й. Това беше същността на представлението: цветните ивици върху гърдите, корема и бедрата й оставаха напълно неподвижни, признаци на живот даваха единствено ярко начервените устни, сякаш изпълняващи древен ритуал. В помещението беше толкова тихо, че Шоза чуваше дишането на неколцината посетители от мъжки пол, отбили се в нощния клуб след разточителни вечери в скъпи ресторанти, търсещи разтоварване от напрегнатия ден.
Една от най-ревниво пазените тайни на Шоза беше свързана с Никълъс Линеър. Той беше централната, фигура, около която се въртяха странни събития, в свой особен ритъм…
Като ритъма на устните пред него, увили се около гумения предмет, движейки се нагоре-надолу с бавни, перверзни движения. Момичето владееше отлично номера си, очите й сладострастно се притваряха, езичето й пъргаво прибягваше по главичката.
Бащата на Никълъс, полковник Линеър, беше сключил таен съюз с Микио Оками още по време на американската окупация. На пръв поглед в това нямаше нищо необичайно. В онези години американците често прибягваха до услугите на Якудза, особено когато трябваше да се справят с работническите бунтове, организирани от комунистите. Те правилно бяха преценили, че е далеч по-добре главите на непокорните японци да бъдат трошени от техни сънародници, а не от войниците на една чужда окупационна сила. Клановете на Якудза, от своя страна, с радост приеха поставената задача, просто защото ужасът им от комунистите беше не по-малък от този на американците.
Но отношенията между Оками и полковник Линеър очевидно бяха стигнали по-далеч от едно обикновено взаимноизгодно сътрудничество. Двамата бяха станали близки приятели. Дотук се простираха сведенията на Шоза, всичко отвъд тях се приближаваше до сферата на предположенията. Никой не знаеше какви точно са били тайните им планове, догадките бяха най-различни. Шоза например беше единствен сред оябуните на Якудза, който разбираше мотивите на Томоо Козо, направил опит да убие Никълъс Линеър в първия ден на новата година.
Всички бяха убедени, че Козо — оябун на клана Ямаучи, е действал под принудата на страха. Опасявал се е, че Линеър ще разбере подробности около смъртта на жена си, катастрофирала заедно със своя любовник в опит да избяга от хората на Козо, които са я държали под око. В това отношение Шоза умишлено излъга Ушиба. Защото Козо съвсем съзнателно беше тръгнал по следите на Джъстин Линеър, беше решил да я ликвидира, а след това да се разправи и със съпруга й. Причината за това беше кръвно отмъщение. Козо твърдо вярваше, че полковник Линеър и Оками са организирали убийството на баща му Катцуодо през 1947 година, защото Катцуодо бил против политиката на Оками за тясно сътрудничество с американците. Катцуодо мразел всичко, което идва от Запад, така и не успял да превъзмогне чувството на унижение, обхванало го след разгрома на Япония в Тихия океан. И това била причината за дълбоките му разногласия с Оками.
Вътрешната война изглеждала неизбежна. Оябуните на различните кланове били убедени, че тя ще им донесе само нещастия, но никой нямал сили да й се противопостави. Две седмици след като Катцуодо открито заплашил с война, тялото му изплувало от водите на река Сумида. По него нямало никакви следи от насилие, но някой очевидно открил добре пазената фамилна тайна, че старият Козо не умеел да плува. Младият Томоо подчинил живота си на една-единствена цел — да открие убийците на баща си. Подозренията му били насочени към Оками и полковник Линеър, но Шоза така и не разбра дали те са били подплатени с достатъчно твърди доказателства.
Вниманието му беше привлечено от момичето върху масата, което контролираше тялото си по наистина великолепен начин. Това беше коронният й номер, за изпълнението му наистина трябваше талант. Нито едно мускулче не помръдваше под гладката кожа, обсипана вече със ситни, едва забележими капчици пот. Една самотна капка, доста по-едра от останалите, блестеше като диамант на върха на възбудената гърда. В нея имаше нещо неизразимо величествено. Тя престана да бъде обикновена течност, а приличаше на сълза, на готов да полети във въздуха вишнев цвят… Вечен като живота, далеч от докосването на времето и чувствата…