В едно отношение Шоза искрено се възхищаваше от Никълъс Линеър. Този човек се беше изправил пред една типично японска дилема, достойна за най-светлите исторически личности. Никълъс обича баща си, но едновременно с това не може да приеме връзките му с Якудза в лицето на Микио Оками, Моралът му е здраво разтърсен, вероятно това се превръща в основна причина за дълбоката му омраза към Якудза. Едновременно с това обаче той приема да помогне на Микио Оками. За да уважи паметта на баща си, за да изпълни даденото обещание — да помогне на Оками, когато оябунът се обърне към него. Миналата година Оками разбрал, че е белязан за убиване, и потърсил помощ. Никълъс се е отзовал и това му правеше чест. Приел да закриля стария мафиот, да изпълни своето „гири“, въпреки очевидната вреда, която му носи този акт…
Момичето извади фалоса от устата си, по бузата му се плъзна тънка струйка слюнка. Ръцете й го обхванаха нежно, поиграха си малко с него, после го наместиха между малките, твърди гърди, които възбудено се повдигаха и отпускаха. Върхът му се потърка в едното зърно, после в другото, скоро и двете започнаха да потръпват под светлината на прожекторите.
Влажната глава на фалоса бавно се движеше по плоския корем, прескочи пъпа и опря в лъскавото парче плат, което прикриваше слабините. Ловко движение на китката и гуменият инструмент се плъзна отдолу. Платът се повдигна толкова непринудено и съблазнително, че зрителите неволно се надигнаха от местата си.
Изцъклили очи и затаили дъх, те гледаха как инструментът бавно потъва в тялото на момичето. От устата му се изтръгна тихо, възбуждащо стенание. После гуменият фал ос започна да се движи в такт с дискретно прозвучалата музика. Навътре, навън… Навътре, навън… Ярко начервените устни продължаваха да бъдат във формата на „о“…
Миг по-късно се разнесе тихо шумолене. Един от зрителите се беше изправил, треперещата му ръка стискаше десет хиляди йени. Неясна фигура до ярко осветената сцена протегна ръка и прибра банкнотите, междувременно панталонът на мъжа се набра на куп около глезените му. Дишайки тежко, той се приближи до масата. Влажният инструмент продължаваше ритмичното си движение. Навътре, навън… навътре, навън…
Мъжът коленичи до главата на момичето и вкара члена си в устата му. Червените устни се сключиха около потръпващата плът, мъжът затвори очи. Вече всички бяха на крака. Музиката заглъхна, в залата се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от пъшкането на коленичилия мъж. Бедрата на момичето от вътрешната страна бяха почервенели от приток на кръв и бяха влажни от пот. Коленете й се разтвориха, превръзката от блестящ плат се усука като въже, а под нея… Очите на мъжете не се отделяха оттам.
Пръстите й пуснаха плъзгавия фал ос, вдигнаха се нагоре и обвиха гърдите. Но изкуственият уред продължи движението си, сякаш изведнъж оживял… Това се дължеше на силните вагинални контракции на момичето, мускулите от вътрешната страна на бедрата й се превърнаха в стоманени въжета. Едновременно с това челюстите й се разтвориха до отказ, членът на коленичилия мъж потъна без остатък между тях. От устата му се изтръгна дрезгаво стенание, бедрата му направиха няколко могъщи тласъци, тялото му политна и почти се строполи на пода. Забила пети в масата, младата жена вдигна таза си нагоре, конвулсивните движения станаха неконтролируеми, изкуственият орган потъна докрай.
От гърлата на зрителите излетя колективна въздишка, натежала от възбуда. Въздухът беше напоен с миризмата на пот. Мъжът се надигна от подиума и със залитане се отправи към мястото си.
Защракаха запалки, блеснаха огънчета. Шоуто свърши, магията отлетя. Шоза направи знак на един от хората си. Той трябваше да иде в гримьорната и да изчака момичето, което щеше да вземе душ и да се облече. Знаеше, че когато се върне у дома, това момиче ще го чака в леглото. Но преди това му предстоеше разговор с един човек. Вероятно единственият, ако се изключи Микио Оками, който е знаел всички тайни на окупирано Токио в края на четиридесетте.
Качи се в бронираната лимузина и каза няколко думи на шофьора си. До него седеше едър мъжага, личен бодигард на оябуна. Беше напълно неподвижен и сякаш дремеше, но това впечатление беше измамно и дълбоко погрешно.
Двадесет минути по-късно вече се намираха в занемарен квартал, в близост до река Сумида. Бездомни псета притичваха под светлината на фаровете, в кофите за боклук. Горяха импровизираните огньове на скитниците. Зад тях заплашително се издигаха тъмните фасади на огромни складове. Лимузината меко спря пред малка къщичка, сгушена между тях.