Ръмеше дъжд, на студената светлина на уличните лампи ситните капчици приличаха на мъгла. Шоза слезе от колата и вдигна яката на палтото си. Чистият въздух му дойде добре, особено след душната атмосфера в нощния клуб. В ноздрите го удари свежата миризма на реката, но гърлото вече го дразнеше от саждите на запалените огньове и той забърза нагоре по стълбите.
Вратата се отвори още след първото почукване, сякаш жената зад нея го беше очаквала. Беше едра и здрава, с незабележителни черти. Косата й беше черна и гъста.
Обзавеждането в къщата беше европейско, елегантният вестибюл водеше към красиво извито вътрешно стълбище. Осветлението идваше от кристален полилей, свежи цветя бяха подредени в кристална ваза върху мраморен постамент. Шоза знаеше, че тези цветя се сменят всяка сутрин и никой не ги беше виждал увехнали.
Прекоси коридора, облицован в скъпа ламперия от черешово дърво, жената отстъпи крачка встрани и го остави да влезе в библиотеката. Подът беше покрит със стар и очевидно скъп персийски килим, мебелите се състояха от нисък диван с кадифена тапицерия и чифт столове с високи облегалки, също тапицирани. Едната стена беше изцяло заета от лавици с книги, срещу нея имаше широка стъклена витрина, в която беше подредена достойна за всеки музей колекция от самурайски оръжия, повечето от които датираха от началото на XII век. До витрината беше изправен изящен френски секретер от тъмно дърво. Жената, която седеше пред него, извърна глава и стана на крака да го посрещне.
Това беше нейната светая светих, тук душата на Шоза винаги се изпълваше с респект. Жената положително беше надхвърлила седемдесетте, но изглеждаше поне е две десетилетия по-млада. Патрицианското лице издаваше наличието на самурайска кръв. Кожата й беше бяла и гладка като фин порцелан, пламтящите черни очи криеха цял океан от емоции и интелект. С тази жена човек трябва да се отнася почтително, Шоза добре знаеше това. Беше сестра на Микио Оками и сам по себе си този факт беше достатъчен, за да я отличава от всички останали. Но той някак се губеше и преставаше да има значение, просто заради невероятната душевна сила, която се излъчваше от нея. От майка си — човек с наистина стоманена воля, Шоза се беше научил да уважава тихата сила на жената и никога не допускаше фаталната грешка да я приема като човек второ качество.
— Добър вечер, Кисоко-сан — почтително поздрави той. — Надявам се, че това късно посещение няма да наруши спокойствието ти.
— Часовете на денонощието нямат никакво значение за мен — отвърна с мелодичен глас жената, очите й спокойно пробягаха по лицето му. — Сънят също… — беше наистина изключителен глас. Притежателката му беше в състояние да го използва както за оръжие, така и за неизказани обещания. Освен това веднага проличаваше, че е жена, свикнала на мъжка компания. — Какво ще кажеш за едно бренди?
— Чудесно — кимна с глава Шоза.
Кисоко напълни една чашка от кристалната гарафа. Носеше великолепно кимоно от бродирана коприна, черно върху виолетово. Отдолу, точно според обичаите, се виждаше якичката на долната дреха от мека черна коприна. В замяна на това прическата и гримът на лицето и бяха напълно европейски, в крак с последните изисквания на модата.
Подаде питието на Шоза и се отпусна на позлатения стол в стил Луи XV пред бюрото. Шоза пристъпи към витрината със самурайските доспехи.
— Великолепни са — поклати глава той. — Завиждам ти.
— О, те принадлежат на сина ми Кен — отвърна тя. — Много е запален по древните оръжия на Япония… У него има, как да кажа… едно особено чувство за чест… — от устата й се откъсна кратък смях, очите й се плъзнаха по колекцията, после се спряха върху лицето на Шоза: — Положително много би желал да живеем в XII век… По онова време нещата са имали определено място и точно наименование… Подозирам, че той е напълно объркан от сложността на съвременния свят…
Това беше смело изявление по отношение на сакат човек. А може би и тя като повечето майки на ощетени от природата деца не можеше да види техните недостатъци в истинската им светлина. Шоза добре значеше, че и най-рационалните хора понякога са заслепени от обичта към своето поколение и отчаяно се надяват да му помогнат…
— Дължа ти извинение — поклати глава тя, усмивката й се промени. — Не си тук, за да те занимавам със сина си…
Шоза се обърна и вкуси коняка с върха на езика си. Не си падаше по алкохола, но винаги беше ценил лечебните му качества. Така беше и с повечето неща, които се налагаше да употребява, докато върши деловата си работа.