Тя му предложи още бренди, но той отказа с поклащане на глава.
— Всички бракове имат своите лоши моменти. В крайна сметка някои оцеляват, други — не…
— Какво стана с техния?
— На този въпрос отговор може да ти даде само един човек — тихо отвърна тя, остави кристалната гарафа на масичката и пристъпи към него: — Брат ми Микио…
Шоза си даде сметка, че твърде късно е открил ключа към гатанката, която му беше поставена. Ръката й се повдигна, силните й пръсти се увиха около врата му. Той ясно усети пулсирането на кръвта в сънната си артерия.
— Но той не е тук… Той се крие. Някъде далеч, много далеч… Както от мен, така и от теб — очите й трескаво блестяха. Шоза имаше неприятното усещане, че всеки момент ще се превърне в огромна змия, ще раззине челюсти и ще го погълне. Ето какво искаше да му каже тази жена: Микио си остава неин брат, каквото и да е сторил, каквото и да планира за в бъдеще… На света съществува морален дълг, пред който всичко останало трябва да мине на втори план…
— Ти опита ли се да го убиеш, скъпи?
Шоза беше толкова смаян от неочаквания въпрос, че от устата му не успя да излезе нито звук.
— Мечтаеш ли за властта му? Искаш ли да заемеш трона на Кайшо? Искаш ли да ликвидираш неговото влияние? — пръстите й го стискаха в желязна хватка. — Беше толкова сладко дете, така добре си играеше с другарчетата си! Обичах да ти пея приспивни песнички… Но погледни се сега — превърнал си се в истински представител на подземния свят! Трябва да призная, че мракът ти отива, скъпи… Обвива те като удобна мантия, дълбоко си се сраснал с него…
Шоза разбра, че е загубил. Кисоко категорично отказа да обсъжда миналото. Все пак реши да опита един последен въпрос.
— Добре — въздъхна той. — Не искаш да говорим за брат ти и полковника, ще те помоля да ми кажеш нещо относно Коей…
— Коей? — изненадано го погледна тя, хватката й се разхлаби. — Какво те кара да мислиш, че зная нещо за нея?
Наричаха я само на малко име. Когато ставаше въпрос за Коей, всички правеха така.
— Не мога да си представя, че не знаеш…
— Дългите й нокти се забиха в адамовата му ябълка, той неволно потръпна от болка.
— Отвратително същество! Гади ми се, като чувам името й от устата ти! Няма да говорим за нея!
— Защо?
— Отвращаваш ме! Това е истинската причина за посещението ти, нали? — очите й го пронизваха с яростен пламък: — Брат ми и полковникът бяха само претекст! Искал си да ме накараш да говоря за нея!
— Аз искам да разкрия тази тайна…
— По-скоро бих умряла, но…
— Мамо!
Шоза не знаеше докъде щяха да стигнат, ако Кен не беше вкарал инвалидната си количка в библиотеката. Беше красив мъж с издължено лице и топли кафяви очи. Горната част на тялото му беше развита великолепно — с широки рамене и стегнат корем. Това се дължеше на ежедневните му упражнения в специалния салон на горния етаж, където гимнастическите уреди съжителстваха с колекция древни оръжия.
— Да, Кен — ръката й пусна шията на Шоза, мястото бързо почервеня. Но очите й продължаваха да са втренчени в лицето му. Най-накрая се обърна, на устните й се появи хладна усмивка.
— Горе имат нужда от теб, мамо…
— Добре, идвам… — пристъпи към сина си, после изведнъж се сети, че Шоза все още е в стаята, и се обърна към него: — Надявам се, че ти бях полезна…
Шоза объркано мълчеше, кръвта пулсираше в шията му, стомахът му беше присвит.
— Навсякъде около нас е пълно с мъртъвци и умиращи, но аз все пак спасих един човешки живот.
Сейко стоеше много близо до Никълъс, върховете на гърдите й опираха в ризата му. Беше го отвела в сравнително модерен апартамент, прозорците гледаха към оживена улица, изпълнена с магазини за евтина електроника и употребявани видеокамери, по всяка вероятност крадени. От ресторанта на приземния етаж долиташе миризма на пипер от маниока и „нуок мам“ — ферментиралия рибен сос, който беше неизменна съставна част от виетнамската кухня.
Стаите бяха претъпкани с дървени мебели и евтини сувенири, изработвани на ръка както тук, така и в Индия, Бирма и Тайланд. Цветни копринени завеси от Северен Тайланд покриваха не само прозорците, но и голяма част от стените. Голо място имаше само до вратата на кухнята, там беше окачен плакат на Джими Хендрикс от началото на 60-те години.
— Той искаше да те убие… Когато мина край него, целият трепереше от напрежение… — ноздрите й леко потръпнаха: — Отдавна не си се къпал, но миришеш добре…
Отношенията помежду им бяха странни, натежали от неизказани мисли и потиснати емоции. Джъстин открито го ревнуваше от тази жена, беше убедена, че между двамата има нещо. Никълъс не й обръщаше внимание, но после, в навечерието на заминаването му за Европа при Микио Оками, Сейко внезапно му беше разкрила своите чувства. Любов ли беше това, или обикновена страст? Май и тя не можеше да отговори на този въпрос.