Сблъсъкът на толкова много психическа енергия остави в устата му вкус на метал. Сега и двамата трябваше да се върнат в действителността. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Влезе под душа, а Сейко отскочи до близкото пазарче, което работеше през цялата нощ. Донесе плодове и зеленчуци, в огромна картонена кутия димяха току-що приготвени макарони. Беше се сетила да му купи и дрехи, които що-годе щяха да свършат работа — няколко чифта бельо, панталон в защитен цвят, блестящо бяла риза, чифт здрави туристически обувки, чорапи и късо яке е военна кройка.
Сложи на огъня зеленчуците и скоро вечерята беше готова. Седнаха в кухнята, блестяща с хромираните си уреди. Никълъс имаше чувството, че се намира в американска къща от началото на седемдесетте години.
Умираха от глад и мълчаливо се нахвърлиха на храната. Никълъс проговори едва когато в чинията му не остана нито троха.
— А сега ти предстоят някои обяснения — облегна се назад той. — Доста много неща около теб ми се струват странни.
— Аз мога да кажа същото за теб — изгледа го тя. — Което ни поставя в равни позиции.
— Не — поклати глава той. — Ти знаеш някои важни неща за мен. Например, че съм нинджа и притежавам уменията на танжин… Освен това си направила своите проучвания и знаеш всичко за Джъстин и отношенията ми с нея.
— Добре. Признавам се за виновна.
Лишено от грим, лицето й беше някак по-меко и невинно в своята красота. Той чувстваше ясно неговата привлекателност, но едновременно с това си даваше сметка, че това чувство е доста измамно. В съзнанието му кой знае защо се появи сцена от отдавна забравен филм — двама испански цигани водят двубой на живот и смърт пред очите на своите близки и роднини, обградили ги в плътен кръг. Въоръжени са с ножове, свободните им ръце са свързани със здраво въже. Ще оцелее само един от тях…
— Искам да те помоля за нещо… по-необичайно… — промълви той.
На лицето й се появи усмивка, розовото езиче изскочи да оближе изпръхналите устни.
— Нима досега не вършехме точно това?
— Може би, но по друг начин… Сега искам да надникна в душата ти.
— Не — поклати глава тя, очите й се насочиха към остатъците от храна на масата. — Това би било нещо като изнасилване…
— Не знам — сви рамене той. — Нямам достатъчно познания в тази област.
Главата й отскочи нагоре, очите й се заковаха в неговите:
— Защо го искаш?
Той й разказа за „корьоку“, споменавайки бегло за част от причините, които го карат да се интересува от него. Обясни, че нейната реакция на танжинския поглед е събудила любопитството му, накарала го е да помисли, че тя може би притежава „корьоку“…
— Не съм психарка — поклати глава тя. — Нямам видения, не съм обладана от предчувствия. Признавам откровено, че в това отношение съм пълна нула…
— Все пак те моля да ми разрешиш един опит…
— Какво би видял?
— Все още не зная…
— Можеш ли да видиш всичко? Животът ми в момента, животът ми такъв, какъвто е бил?
— Не притежавам подобна сила — поклати глава той. — И никой не може да я притежава… Дай ми ръцете си… — тя плахо се подчини, върховете на пръстите й бяха ледени. — Не се страхувай.
Танжинското му око бавно се отвори, в същия миг клепачите й потрепнаха и сякаш по команда се затвориха. Психическата му енергия нахлу в нея, тялото й се отпусна. Започна да изгражда около душата й дебела обвивка на сигурност и спокойствие, скоро съзнанието й потъна в нещо, което наподобяваше дълбок сън. Изчака още малко, после проникна в него.
Измерено в реално време, това проникване продължи само една десета от секундата, но беше напълно достатъчно. Разбра, че тази жена не притежава Силата на Просветлението, подобна сила ще трябва да търси единствено у Микио Оками.
Затвори танжинското си око, клепачите й отново потрепнаха и се разтвориха.
— Как се чувстваш?
— Ами… Добре… — пръстите й стиснаха дланите му: — Откри ли това, което търсиш?
— Не.
— А животът ми?
— Зная за теб толкова, колкото и преди. Вече ти казах, че не съм в състояние да чета чужди мисли…